А в офисите на издателството отговорничката за връзките с обществеността — мършава млада жена с дълга руса коса и шаблонна хубост, се усмихна на Джеймс и каза:
— Беше добре.
— Така ли? — изгледа я неуверено той. — Аз не съм чак толкова сигурен. Никога досега не бях излизал по телевизията.
— Може, но мина добре. Наистина — допълни не особено убедено жената. — А сега трябва да побързаме, за да стигнем навреме до радио Си Би Ес.
Джеймс отново влезе в лимузината. За момент се запита дали вече ще бъде прочут — сега, след като го показаха по телевизията. Дали хората ще го разпознават и спират? Не се чувстваше с нищо по-различен от преди, а и шофьорът му обърна точно толкова внимание, колкото и преди това. Извади си телефона и установи, че има ново непрочетено съобщение. Беше от Лола. Е, поне някой го ценеше. Джеймс свали прозореца и подложи лицето си на освежаващата ласка на вятъра.
Денят, в който бащата на Сам трябваше да раздава автографи заради книгата си, беше необичайно топъл — което повдигна неизбежната дискусия сред съучениците му за последиците от глобалното затопляне. Всички бяха единодушни, че е ужасно да се родиш в свят, където възрастните вече са разрушили земята за своите деца, така че същите тези деца вече са принудени да живеят под надвисналата заплаха от предстоящ Армагедон, при който всички живи същества може би ще бъдат изтрити от лицето на планетата. Сам знаеше, че майка му се чувства много виновна, затова непрекъснато му повтаряше да рециклира и да изгася излишното осветление — но също така знаеше и че не всеки възрастен разсъждава по този начин. Когато веднъж повдигна тази тема пред Енид, тя само се изсмя и заяви, че открай време си е така — през тридесетте децата били принудени да живеят с купони за храна и заплахата от гладна смърт (и наистина, по време на Голямата депресия голяма част от хората са умрели от глад); през четиридесетте и петдесетте трябвало да се примирят с въздушните нападения над държавите си; а през шестдесетте и седемдесетте — със заплахата от атомната бомба. При все това, както бе изтъкнала тя, човечеството продължавало не само да оцелява, но и да процъфтява, което се доказвало от факта, че днес имало милиарди хора повече, отколкото някога. За Сам това не прозвуча никак успокояващо. Защото според него именно тези милиарди съставлявали главния проблем.
Докато крачеше из Уест Вилидж с приятелите си, Сам разказваше за това как Земята вече била с два градуса по-студена, отколкото се очаквало, вследствие изобилието от самолети, които причинявали събирането на димни облаци над повърхността й, в резултат на което намалявали притока на слънчева светлина с пет процента. Добави как учените били вече доказали, че през двата дена след 11 септември, когато нямало никакви полети и следователно димният облак над планетата бил по-тънък, на земята били регистрирани температури с два градуса по-високи от преди. Накрая обобщи, че изгорелите газове от самолетите водели до намаляване проводимостта на въздуха, а оттам — и до по-голяма отразителна способност на земната повърхност.
Докато вървяха по Шесто авеню, момчетата минаха покрай баскетболно игрище, където се провеждаше поредната спортна среща. Сам автоматично забрави за климатичните промени и се измъкна от съучениците си, за да се включи в играта. Още от двегодишен играеше на това игрище, насред градските боклуци и напукания асфалт. Баща му го водеше тук всяка приятна пролетна или лятна сутрин, за да го учи как да дриблира и хвърля. „Само не казвай на мама, Сами! — предупреждаваше той. — Ще реши, че се правим на тъпанари!“
А днес играта бе особено ожесточена — вероятно благодарение на топлото време, когато всички бяха наизлезли от домовете си, за да изразходят насъбралата се през студените дни енергия. Сам бързо осъзна, че не е във форма за подобен вид игра и когато му писна да го ръгат и удрят, той напусна игрището. На връщане към къщи си купи една багета с топено сирене, а после се поразходи из своя уебсайт, за да го ъпгрейдва до „Въртуал флеш“. След това звънецът на вратата иззвъня и портиерът го осведоми, че имат посетител.