Мъжът, който стоеше във фоайето, имаше крайно неприятен вид — хитър и мръснишки. Така го прецени Сам. Той огледа момчето, попита го дали родителите му са у дома, а когато Сам поклати отрицателно глава, отсече:
— И ти ставаш! Нали знаеш как да се подпишеш?
— Разбира се — кимна Сам и си каза, че може би ще бъде най-добре да затвори вратата под носа на този наглец или да помоли портиера да го изхвърли.
Но после всичко се разви прекалено бързо, за да успее да реагира. Мъжът му подаде един плик, поднесе му един лист върху клипборд и заяви:
— Подпиши тук!
Неспособен да се съпротивлява на авторитета на възрастните, Сам се подписа. И само след миг мъжът беше изчезнал през въртящите се врати на входа, а Сам остана на прага на своя дом с огромен плик в ръка.
Забеляза, че обратният адрес е на някакъв адвокат на Парк авеню. Макар да знаеше, че не трябва да го прави, Сам отвори плика. Реши, че ако се наложи, после ще каже, че го е отворил по грешка. Вътре откри писмо от две страници. Адвокатът пишеше от името на своя клиент — Пол Райе, че бил злостно и систематично тормозен от майка му без никаква причина и че ако на тези нейни действия не се сложи автоматично край и не се изплати обезщетение, Пол Райе и неговите адвокати ще наложат възбранителна заповед на майка му, защото били решени да отнесат случая до най-високата инстанция, която им позволява законът.
Затворен в стаята си, Сам прочете и препрочете писмото отново и отново, усещайки как го изпълва непознат до този момент юношески гняв. Вярно е, че майка му понякога можеше да бъде изключително вбесяваща, но подобно на повечето момчета, и той чувстваше необходимост да я защитава. Тя беше умна, образована и можеща, а в неговите очи дори и красива. Той я издигаше на пиедестал, определяйки я като мярка за всички жени, макар че досега все още не бе срещнал момиче, достойно да се сравни с нея. А ето че сега майка му се бе превърнала в обект на отмъстителността на Пол Райе. Отново. Гневът, който бликаше от всяка пора на младото му тяло, бе толкова голям, че той се озърна в търсене на нещо, подходящо да бъде счупено. И тъй като не откри нищо такова, реши, че най-доброто лекарство в случая е изразходването на физическа енергия. Обу си маратонките и излезе. Побягна по тротоара на Девета улица, покрай магазините за порно материали и кучешка храна, покрай модерните градски бистра. Имаше намерение да мине и по крайбрежието на река Хъдсън, но входът беше блокиран от няколко бариери в червено и бяло и сервизен камион на „Кон Едисън“.
— Газова авария! — подвикна му трътлест мъж. — Заобиколи!
Зървайки сервизния камион, на Сам му хрумна една идея и той зави директно към № 1. Беше прозрял как може да върне тъпкано на Пол Райе заради заплашителното му писмо. Вярно, че идеята му щеше да причини неудобства и на другите съседи в кооперацията им, но той бе сигурен, че това ще е само временно. Най-важното бе, че най-много от всички щеше да пострада Пол Райе с неговата тайна сателитна система и сложна компютърна апаратура. Нищо чудно дори да изгуби някои данни. Само при мисълта колко ще се вбеси богаташът, Сам се ухили. Хей, та това като нищо би могло да го накара дори да напусне сградата им!
Точно в шест и половина вечерта, заедно с родителите си, Сам се запъти към книжарницата на „Барнс енд Ноубъл“ на „Юниън Скуеър“. Тя беше на десет пресечки от техния дом и от издателството предложиха да изпратят кола (по мнението на Минди — само за да бъдат сигурни, че Джеймс ще е там), обаче майка му я отказа. Ще вървят, отсече тя. И напомняйки на семейството си своя обет да направи всичко за спасението на планетата, тя изтъкна, че нямало никакъв смисъл да хабят бензин и да пълнят въздуха с въглероден оксид, когато Господ им е дал толкова удобни средства за придвижване — тоест, крака. Сам предпочете да игнорира размяната на любезности между родителите си и тръгна на няколко крачки пред тях, за да размишлява на спокойствие за деня си. Все още не бе показал на майка си писмото от адвоката на Пол Райе. За нищо на света нямаше да позволи на егоистичния богаташ да провали големия ден на родителите му! Сещайки се за това, момчето си каза, че нищо чудно Райе да го е направил и нарочно.
Когато стигнаха до книжарницата, членовете на семейство Гуч се спряха, за да се насладят на малкия плакат, съобщаващ за промоцията на книгата на Джеймс и личното му присъствие. Снимката от плаката бе точно от деня, когато Шайфър Даймънд го бе поканила в колата си. На нея Джеймс изглеждаше подходящо замислен и вглъбен в себе си интелектуалец, сякаш само той в целия свят знае някаква велика тайна. Когато влязоха в магазина, бяха посрещнати от възторжената отговорничка за връзки с обществеността от сутринта, както и от двама служители на книжарницата, които ги ескортираха до петия етаж. Настаниха писателя в миниатюрен офис в дъното на етажа, където, след кратко изчакване, му докараха купчина книги с твърди корици за автограф. Джеймс стисна здраво тънкия си писец и се вторачи в заглавната страница на книгата. Там, с огромни букви прочете името си: „Джеймс Гуч.“ „Това е исторически момент в моя живот! — каза си той. — И затова трябва да запомня всяка емоция от него!“