Но не след дълго се разочарова — усети известна превъзбуда, известна доза лоши предчувствия и много от нищо. А после Минди излая в ухото му:
— Какво става с теб, Джеймс?!
Стреснат, Джеймс бързо започна да се подписва на книгите.
В седем без пет в малкия офис нахлу Редмън Ричардли, за да го поздрави и да го отведе на сцената. Джеймс бе изумен от броя на хората, дошли на представянето. Всички сгъваеми столове бяха заети, а около тях се тълпяха и много правостоящи. Дори и такъв ветеран като Редмън беше шокиран.
— Тук има най-малко петстотин човека, Джеймс! — извика той победоносно и го тупна по гърба. — Браво на теб!
Крайно притеснен, Джеймс се запъти към подиума. Усещаше тълпата като гигантско животно — дебнещо, нетърпеливо, любопитно. И за хиляден път през последните няколко седмици си зададе въпроса как се случи всичко това. Как всички тези хора са научили за него? И какво ли очакват сега?
Отвори книгата си на страницата, която беше избрал, и установи, че ръката му трепери. Свеждайки очи към думите, с които се бе борил години наред, той се насили да се концентрира. Като отвори уста и се помоли да издържи това изпитание, Джеймс Гуч започна да чете на глас.
По-късно същата вечер Ана-Лиза Райе посрещна съпруга си на вратата, облечена провокативно в къса гръцка туника и с толкова умело нанесен грим и изпипана прическа, че изглеждаше така, сякаш не бе правила нищо по себе си. Имаше леко разрошен и изключително сексапилен вид, ала Пол Райе изобщо не я забеляза.
— Извинявай — бе единственото, което смотолеви, след което веднага се втурна по стъпалата към кабинета си, където се помота малко пред компютъра, а после погледа рибките си.
Ана-Лиза въздъхна и отиде при Мария, която в момента преподреждаше подправките, и си наля чаша водка. Така, с чашата в ръка, тя надникна в кабинета на съпруга си и подвикна:
— Пол? Ще се приготвяш ли? Кони каза, че вечерята започва в осем! А вече е осем!
— Това си е моята вечеря! — извика Пол. — Ще отидем, когато отидем!
След което слезе на долния етаж, за да си смени костюма. А Ана-Лиза влезе в красивия си малък кабинет. Приближи се до прозореца и се загледа в паметника в парка „Уошингтън Скуеър“. Паркът бе обграден с дълга верига и щеше да си остане така най-малко до следващата година. Жителите на Уест Вилидж вече години наред лобираха за преместването на фонтана, така че да се изравни перфектно с паметника, и най-сетне бяха спечелили битката си. Докато отпиваше от питието си, Ана-Лиза си каза, че напълно разбира желанието им за съобразяване с детайла, както и удоволствието от постигането му. Но в този момент се сети отново за часа и се в турна към спалнята, за да накара Пол да побърза.
— Докога ще ми стоиш на главата? — сряза я той и тя побърза да излезе.
Като проумя, че и тази вечер общуването между тях ще бъде доста трудно, реши да слезе и да го изчака в колата.
А на „Скуеър Джеймс“ продължаваше да дава автографи на книгите си. В осем часа все още имаше опашка от стотина човека, нетърпеливо стиснали екземплярите си, и тъй като писателят се чувстваше длъжен да размени по някоя дума с всеки от тях, представянето се очертаваше да продължи още поне три часа. Затова Минди изпрати сина си вкъщи, за да си напише домашните. Докато вървеше по Пето авеню, Сам зърна Ана-Лиза на задната седалка на едно зелено бентли, спряно до тротоара. Когато мина покрай нея на път за № 1, той се почувства странно разочарован и обиден от нея. След като й бе помагал толкова често с компютъра, той бе развил към нея известно увлечение. Досега си я представяше като принцеса, като девица, която трябва да бъде спасена. Ала зървайки я на задната седалка на такава скъпа кола, с шофьор, който на всичко отгоре носеше шапка, той усети, че фантазиите му рухват. Тя не беше никаква девица в беда, а просто поредната богата с твърде много привилегии, омъжена за богат идиот. С тези вдъхновяващи мисли Сам влезе във фоайето.