Стълбата отвеждаше до малко фоайе пред входа на сервизното помещение, където Сам знаеше, че ще открие малка метална плоча. Сега той извади ръкавиците на майка си, сложи ги, измъкна отверката и разви плочата от стената. Вътре беше пълно с различни кабели. За всеки етаж си имаше отделна кутия, а самите кутии също бяха свързани с кабели. В повечето кутии имаше само по един-два кабела, но за апартамента на семейство Райе, заради мощното оборудване, Сам изброи цели шест. Измъкна кабелите от дупката в задната част на таблото и с помощта на електричарския си нож сряза дебелите им обвивки. После сряза и жиците, размести ги и с помощта на клещите ги свърза така, както му дойде. Накрая стегна новата конфигурация на жиците в тиксо и ги върна на мястото им в стената. Не беше много сигурен какво точно ще се случи, но нямаше никакви съмнения в грандиозния му мащаб.
16
При обичайни обстоятелства, като най-рано ставащ от цялата сграда, Пол Райе щеше да е първият, открил „Погрома на интернет“ — както впоследствие случаят стана известен сред обитателите на № 1. Но точно на следващата сутрин първият станал от леглото по една голяма случайност се оказа Джеймс Гуч. След триумфалната промоция на книгата му от предишната вечер („Четиристотин и двадесет бройки продадени само за първия ден! Това си е направо рекорд!“ — се хвалеше наляво и надясно Редмън Ричардли) Джеймс имаше резервация за първия полет за Бостън — шест часа — от летище „Ла Гуардия“. От Бостън той трябваше да отиде във Филаделфия, оттам го очакваше Вашингтон, след него следваха Сеннт Луис, Чикаго, Кливланд, Хюстън, Далас, Сиатъл, Сан франциско и Лос Анджелис. Предстоеше му да отсъства от дома за цели две седмици. В резултат на всичко това той трябваше да стане в три през нощта, за да си събере багажа. И тъй като съпругът й рядко успяваше да запази тишина и спокойствие, докато извършваше това твърде непривично за него дело, Минди също бе принудена да се събуди. В обичайния случай Минди щеше да бъде изключително кисела, задето са й нарушили съня (за нея сънят бе най-ценното от всички съвременни удоволствия), но точно днес нямаше нищо против. Защото предишната вечер нейният съпруг я бе накарал да се гордее с него. Сега всичките години, през които го бе издържала, й се отплащаха — при положение че можеше и никога да не стане така. И Минди се улови, че започна да си представя огромни суми пари, протичащи към техните сметки. Ако Джеймс успее да натрупа от книгата си един милион долара, щяха да имат възможността да изпратят Сам в който си поискат университет — Харвард или дори Кеймбридж, в Англия, който бе още по-престижен — при това без да усетят никакви затруднения. Два милиона долара означаваха университет за Сам и може би лукса да притежават кола, да й осигурят гараж и вероятно да изплатят наведнъж цялата ипотека за апартамента. А три милиона долара щяха да им дадат всичко това плюс миниатюрна виличка в Монток, Амагансет или област Личфийлд в щата Кънектикът. Отвъд всичко това въображението на Минди бе неспособно да действа. Тя бе дотолкова свикнала да живее в относителни лишения, че не можеше да си представи да се нуждае или да помечтае за нещо повече.
— Взе ли си пастата за зъби? — попита тя Джеймс, като го последва в банята. — Да не забравиш и гребена си! И водата за уста!
— Сигурно и в Бостън си имат дрогерии — промърмори Джеймс.
Минди затвори седалката на тоалетната чиния и приседна, наблюдавайки го как преглежда личната си аптечка.
— И да не вземеш да се притесняваш за разни детайли! — отсече. — Ще имаш нужда от цялата си концентрация, за да се справиш с всичките тези четения и интервюта!
— Минди — въздъхна Джеймс, докато слагаше шишенце аспирин в тоалетната си чантичка, — изнервяш ме! Нямаш ли си някаква друга работа?
— В три сутринта?
— С удоволствие бих пийнал кафе, ако нямаш нищо против!
— Разбира се! — кимна Минди и се запъти към кухнята.
Заминаването на Джеймс я бе накарало да се разчувства. През четиринадесетте години на брака им бяха прекарали разделени не повече от три нощи, а сега Джеймс щеше да отсъства цели две седмици. Дали ще й липсва? Ами ако не може да се справи без него? Това последното — напомни си тя — бе глупаво. Та тя вече беше зряла жена! И без това се справяше почти с всичко сама. Е, може би не с всичко. Джеймс посвещаваше много време в грижи за Сам. Така че, макар да обичаше да се оплаква от него, Минди не можеше да не признае, че Джеймс в крайна сметка не е чак толкова лош. Особено сега, когато най-сетне печелеше солидни пари.