— Парк авеню и Петдесет и трета улица! — изпищя. Започна да удря с юмруци по разделителното стъкло и да вика: — Давай! Бързо, идиот такъв!
— Не мога да тръгна на червен светофар, сър — отбеляза шофьорът, като се обърна.
— Млъквай и карай! — продължи да пиши Пол.
Пътуването до центъра на града беше истинска агония. Кой би си помислил, че и преди пет сутринта ще има толкова много коли? Пол свали прозореца си, подаде глава и започна да крещи на останалите шофьори. Докато таксито успее да спре пред сградата на компанията, вече беше четири и петдесет и три.
Сградата беше заключена, така че Пол изгуби още една минута в ритане по вратата и писъци, докато събуди нощния пазач. После му трябваха още две минути, докато се качи и докато отвори стъклените врати на „Брюър Сикюритис“ с магнитната си карта. А после още няколко секунди, докато стигне до офиса си. Когато се добра до компютъра си, вече беше пет часа, една минута и четиридесет и три секунди. Пръстите му полетяха по клавиатурата. Когато свърши, беше пет часа, една минута и петдесет и шест секунди. Пол се свлече в стола си и се хвана за главата. Заради това двеминутно забавяне бе изгубил двадесет и шест милиона долара.
На приземния етаж на № 1 Минди Гуч надникна през вратата на апартамента си и извика на портиера:
— Роберто, няма интернет връзка!
— Не знам нищо по този въпрос, мадам. Попитайте сина си, Сам.
В шест и половина тя събуди Сам.
— Няма интернет.
Сам се усмихна, прозя се и промърмори:
— Сигурно е заради Пол Райе. Нали знаеш каква апаратура има горе! Вероятно е предизвикала срив в системата на цялата сграда!
— Мразя този човек! — промърмори Минди.
— Аз също — съгласи се Сам.
Няколко етажа над тях Енид Мърл също се опитваше да излезе онлайн. Трябваше да прочете текста, написан от главния й асистент, за да добави толкова характерните за своя стил цветисти изрази. Обаче с компютъра й нещо не беше наред и притеснена, че трябва да прегледа текста до осем часа, когато щеше да бъде пуснат в онлайн изданието на вестника, за да може по-късно да се появи и в следобедния брой, тя се обади на Сам. Само след броени минути Сам се появи, придружаван от Минди. Минди бе нахлузила под горнището на пижамата си едни стари дънки и сега, възмутена до дъното на душата си, информира Енид:
— Нито един компютър в сградата не работи! Сам смята, че това има нещо общо с мощната апаратура на Пол Райе.
— И откъде накъде? — изненада се Енид.
— Доколкото разбирам — отбеляза Минди, като хвърли поглед на Сам за потвърждение, — този човек си е инсталирал всякакви мощни и дори незаконни неща! При това в старата бална зала на госпожа Хаутън!
По лицето на Енид се изписа дълбоко съмнение, което накара Минди да добави:
— Сам ги е виждал! Когато последния път се е качил при Ана-Лиза Райе, за да й оправя компютъра!
Самата Ана-Лиза вече крачеше нервно из дневната с мобилен телефон в ръка, когато се появи прислужницата и обяви:
— Някакви хора ви търсят.
— Полицията ли?
— Не, някакви хора от долните етажи — поясни Мария.
Ана-Лиза открехна вратата на апартамента си, но само няколко сантиметра, след което нетърпеливо попита:
— Да?
Минди Гуч, все още с размазани черни петна под очите си от спиралата, която беше сложила за събитието от предишната вечер, се опита да я избута назад.
— В цялата сграда няма интернет! Смятаме, че проблемът идва от вашия апартамент!
— И ние нямаме интернет — сряза я Ана-Лиза.
— Може ли да влезем? — намеси се Енид.
— В никакъв случай! — отсече Ана-Лиза. — Полицията всеки момент ще дойде. Никой не трябва да докосва нищо!
— Полицията ли? — изпищя Минди.
— Точно така — потвърди Ана-Лиза. — Пол смята, че това е саботаж! Вървете си по къщите и чакайте!
И затвори вратата под носовете им.
Енид се обърна към момчето:
— Сам? — изгледа го изпитателно тя.
А после се обърна към майка му, която го прегърна като тигрица и заяви твърдо:
— Сам не знае нищо по този въпрос! Всички тук сме наясно, че семейство Райе ги тресе параноята!
— Боже, какво става с нашата сграда! — поклати тъжно глава Енид.
А после всеки се прибра в жилището си.
Отново в своята дневна, Ана-Лиза скръсти ръце, поклати глава и продължи да крачи из стаята. Щом и останалите жители на кооперацията нямаха интернет връзка, значи Пол отново греши. Беше й се обадил в пет и половина, ревейки как е изгубил огромна сума пари, убеден, че някой е разбрал за китайската сделка и нарочно е саботирал компютрите му. Настоя тя да се обади на полицията — което тя стори, — обаче оттам й се изсмяха и й казаха да звънне на „Таим Уорнър“. След като тя моли и умолява компанията в продължение на десет минути, дежурният се съгласи да изпрати техник, но за следобеда. А междувременно Пол крещеше, че не желае никой да стъпва в апартамента му, докато полицията не е събрала отпечатъци и не е изпълнила другите си криминологични задължения.