— Вода ли? — излая пренебрежително Санди. — Да не би да си станал почитател на здравословното хранене?!
— Прибирам се вкъщи — изломоти Пол.
Когато излезе от дома на Санди Брюър, целият кипеше от гняв. Колко време ще мине, докато Санди реши да го освободи от длъжността му? Прекоси тротоара, хвърли се на задната седалка на своето бентли и трясна вратата. И колата ли щеше да изгуби? А може би и всичко друго? На този етап не бе в състояние да поддържа апартамента и колата си и изобщо — стила си на живот, без своята работа. Да, на теория имаше много пари, обаче ситуацията с тях се променяше ежедневно и точно като гърненце злато в края на дъгата, и те не можеха да бъдат уловени и преброени. Налагаше се да изчака най-подходящия момент, за да нанесе удара, след което автоматично ще осребри всичките си авоари, които вероятно щяха да се окажат милиарди.
Неспособен да спре да мисли за Санди и за това как Санди планира да го унищожи, Пол Райе прекара следващите тридесет и шест часа в апартамента си в неописуема паника. В този дух в неделя сутринта дори и рибките му не бяха в състояние да го успокоят. И тогава Пол реши да излезе и да се поразходи из квартала. Излезе във фоайето на апартамента си, но на масичката откри „Ню Йорк таймс“. Сякаш в някакъв транс той постави вестника на килима в дневната и започна да го разгръща страница по страница. И там, в арт раздела на вестника, откри отговора на своя проблем със Санди.
Представляваше статия — заедно със снимки на портрета на кралица Мери — за неразрешената загадка около кръста на Кървавата Мери. След като се бе запознал със семейство Брюър и бе стигнал до извода, че Санди отговаря на профила на крадец на антики, Дейвид Порши бе уредил публикуването на тази история с надеждата, че тя ще привлече вниманието на някой, който има повече информация по въпроса.
И сега, докато четеше статията, подпрял хълбок върху килима, Пол Райе започна да подрежда пъзела. После приседна и се замисли за потенциалните последици от подреждането на тази информация — и колкото повече мислеше, толкова повече кривата на възможностите в ума му нарастваше. Предполагаше, че след като бъде оплетен в юридическите казуси, свързани с притежаването на откраднат артефакт, Санди ще бъде прекалено зает, за да му хрумне да уволнява Пол. Дори нещо повече — след като се отърве от Санди, той би могъл да заеме неговото място, да окупира неговите позиции. И тогава ще се превърне в едноличен управител на фонда, а Санди, сдобил се с репутацията на престъпник, ще бъде окончателно прогонен от света на търговията. И тогава всичко ще остане само за него, за Пол! Тогава и само тогава той ще може да се чувства в безопасност!
Грабна вестника под мишница и се запъти към интернет кафенето на Астор плейс. Направи няколко проучвания и след като откри информацията, която му трябваше, създаде фалшив електронен адрес под името Крейг Акио. А после състави имейл, в който написа, че той, Крейг Акио, е видял кръста в дома на Санди Брюър. Адресира имейла до репортера, който бе написал статията в „Таймс“. По силата на навика изчете текста още веднъж и след като го оцени като удовлетворителен, натисна „изпрати“.
А после, когато тръгна сред тълпите в долната част на Бродуей, той за първи път от много седмици насам усети, че се изпълва със спокойствие. Появи се във фоайето на № 1 със самодоволна усмивка — да, в тази информационна епоха никой не бе в безопасност. С изключение на него. Засега.
17
За Били Личфийлд месец април донесе не само пролетни дъждове, но и омаломощаващ зъбобол. Така и без това потиснатото му от отвратителното време настроение се влоши още повече от необходимостта да тръгне на зъболекар, при това без да знае докога. Първоначално тъпата болка бе прераснала в непоносима агония, която просто го принуди да се завлече до стоматолога. Рентгеновата снимка разкри, че има не един, а цели два болни корена, които налагаха спешна операция. Ситуацията изискваше няколко манипулации, включващи новокаин, райски газ, антибиотици, меки храни и — слава на бога! — викодин за силната болка.
— Не разбирам! — развика се Били пред стоматолога. — През живота си не съм имал дори кариес!
Това беше леко преувеличено, разбира се, но бе съвсем вярно, че зъбите на Били — естествено бели и изрядно подредени, изисквали в младите му години само двугодишно носене на скоби — бяха за него неизчерпаем извор на гордост.