Зъболекарят сви рамене и отбеляза:
— Свиквайте! Това е неизменна част от остаряването. Кръвоснабдяването отива по дяволите и зъбите първи го усещат.
Това изявление наля поредната капка в депресията на Били, така че той увеличи дневната си доза прозак. Никога досега не бе оставал на милостта на тялото си, затова сега установи, че преживяването предизвикваше не само смирение, но и бе в състояние да изтрие всички важни постижения в живота му. Да, философите отново се оказаха прави — в крайна сметка наистина оставаха смъртта и разложението, а в смъртта всички са равни.
Една вечер, докато се възстановяваше от поредната несправедливост, извършена с челюстта му (извадиха му един зъб и сега на негово място имаше метален винт, който заместваше бъдещия изкуствен зъб, в момента изработван от зъботехниците), на вратата на апартамента му се почука.
Мъжът, който стоеше на прага му, бе непознат с тъмносин костюм на „Ралф Лорен“. Преди Били да успее да реагира, мъжът размаха значка и заяви:
— Детектив франк Сабатини. Може ли да вляза?
— Разбира се — кимна Били, твърде шокиран, за да откаже.
Докато детективът вървеше след него към дневната, Били осъзна, че все още е облечен само по халат и в съзнанието му изплува картина как го откарват с белезници в затвора само по копринен халат.
Детективът отвори един бележник и започна:
— Вие Били Личфийлд ли се казвате?
За момент на Били му се прииска да излъже, но после прецени, че това може само още повече да влоши нещата, затова отговори:
— Да, така се казвам. Полицай, какво е станало? Да не би някой да е умрял?
— Детектив! — поправи го франк Сабатини. — Не полицай! Работил съм много, за да си завоювам титлата, затова обичам да се използва!
— И сте напълно прав — съгласи се Били. После посочи към халата си и обясни: — Извинявайте, че съм облечен така, но в момента се възстановявам от една стоматологична операция.
— Гадна работа! Аз също мразя зъболекари! — отбеляза любезно детективът.
Не звучеше като човек, който се кани да направи арест. Стигнал до това заключение, Били попита:
— Имате ли нещо против да ме изчакате да се преоблека?
— Няма проблеми.
Били влезе в спалнята си и затвори вратата. Ръцете му трепереха толкова много, че едва успя да свали халата си. Все пак накрая нахлузи едни панталони от рипсено кадифе и облече червен кашмирен пуловер. След това се отби в банята си и глътна един викодин, следван от два оранжеви ксанакса. Ако ще отива в затвора, по-добре да е максимално дрогиран.
Когато се върна в дневната, завари детектива до страничната масичка да разглежда снимките му.
— Виждам, че познавате доста важни хора — отбеляза Сабатини.
— Така е — кимна скромно Били. — Живея в Ню Йорк от дълго време. Близо четиридесет години. Човек събира доста приятели за толкова време.
Детективът кимна и реши да не губи повече време в празни приказки.
— Вие сте нещо като артдилър, нали? — попита.
— Не съвсем — отговори Били. — Но понякога наистина свързвам хората с определени дилъри. Иначе сам не търгувам с произведения на изкуството.
— Познавате ли Санди и Кони Брюър?
— Да — кимна Били и едва не му призля.
— И именно вие помагате на семейство Брюър да събират своята колекция от произведения на изкуството, нали?
— В миналото, да — призна Били. — Но те вече почти приключиха.
— А да знаете за някакви техни скорошни сделки в тази сфера? Може би не чрез артдилър?
— Хмммм — смънка Били, опитвайки се да печели време. — Какво имате предвид под „скорошни“?
— Приблизително от една година.
— Ами, ходиха на панаира на изкуствата в Маями. Нищо чудно от там да са купили някое платно. Но както вече казах, те вече почти привършиха със събирането на колекцията си. Поради което към този момент вече работя с други хора.
— И кои са те, ако смея да попитам?
Били преглътна и отговори:
— Работя с Ана-Лиза Райе.
Детективът си записа името и го подчерта. После затвори бележника си, подаде му визитката си и обяви:
— Благодаря ви, господин Личфийлд! Ако чуете нещо ново във връзка с колекцията на семейство Брюър, ще ми се обадите, нали?
— Разбира се! — кимна той. А след кратка пауза: — Това ли е всичко?
— Защо, какво трябва да има друго? — изрече детективът, докато се насочваше към вратата.