Или пък причината беше друга. Може би Флоси имаше някакво основание да обвинява Луиз. Енид си казваше, че трябваше да стигне до дъното на тази мистерия още преди години, но пък никога не бе считала случая за достатъчно важен, та да заслужи вниманието й. А сега не разполагаше с много време. Предстоеше излизането на рубриката й, а тъй като този път темата отново бе Луиз Хаутън, тя бе длъжна да напише текста собственоръчно.
Енид огледа няколкото принтирани страници от проучването й на Санди и Кони Брюър. Историята не беше от особена значимост в по-широк житейски контекст — не можеше да се сравни по влияние нито с президентските избори, нито с убийствата на невинни граждани по време на война, нито с обидите и уронването на достойнството, на които бе подложен всеки ден обикновеният човек. Историята визираше единствено нюйоркското „висше общество“. При все това, напомни си тя, желанието да принадлежиш към определен тип общество е характерна част от човешката природа, защото без него не би имало никаква надежда за цивилизования човек. Когато приближи до очите си извадената от „Венити Феър“ страница със статия за Кони Брюър и нейната фамозна къща в Хамптънс, Енид се запита дали е възможно да имаш желание за прекалено много неща. Семейство Брюър имаха всичко, за което можеше да мечтае човек — четири деца, частен самолет, никакви грижи. Но очевидно не им е било достатъчно и ето че сега бащата на всичките тези деца вероятно ще влезе в затвора. А фактът, че Санди Брюър и госпожа Луиз Хаутън се появяваха в едно и също изречение, бе повече от ироничен. Ако госпожа Хаутън бе жива, тя никога не би обърнала внимание на такъв новобогаташ като Санди Брюър.
Енид се облегна в стола си. Да, все още липсваше едно голямо парче от пъзела на тази история, обаче нейната рубрика трябваше да излезе след четири часа. Като постави ръце върху клавиатурата на компютъра, възрастната жена написа: „Луиз Хаутън беше моя добра приятелка.“
Осем часа по-късно Били Личфийлд се събуди в своята вана на крачета. Пощипна ръцете и краката си и за свое огромно удивление установи, че е все още жив. И не само жив, но и необичайно жизнен. Беше полунощ, но въпреки това той изпита непреодолимото желание да си пусне Дейвид Бауи. Пъхна един компактдиск в плейъра и после си каза: „Защо не!“ И реши да си пусне всичките четири часа с музика на Дейвид Бауи, обхващащи кариерата му от 1967 до 1993 година. После започна да обикаля весело апартамента си. От време на време босите му крака го понасяха във вихрен танц върху изтърканите стари дъски и той завърташе радостно полите на стария си копринен халат. След това започна да разглежда снимки. Имаше стотици снимки в рамки в апартамента си — закачени на стените, подредени по полицата над камината, струпани върху купчините книги и натъпкани по чекмеджетата. И докато разглеждаше старите си снимки, реши, че нищо не му пречи да зареди всичките си компактдискове. През следващите двадесет часа имаше смътното усещане, че някой от телефоните му иззвънява, но той не вдигна нито един. Взе още няколко хапчета и на някакъв етап установи, че е изгълтал почти цяло шише водка. А след това откри и забравена бутилка с джин и пеейки високо заедно с музиката, изпи и нея. Главата му започна да се замайва, но тъй като мечтаеше да съхрани завинаги това шеметно усещане за удоволствие, в което нищо от случилото се в миналото вече нямаше значение, той глътна още два викодина. Почувства се малко по-добре и обгърнат от звуците на музиката — сега беше ред на Джанет Ено, — припадна на леглото си.
На някакъв етап, подобно на сомнамбул, той стана и отиде, до гардероба. Но после отново се строполи на леглото си. Някъде към полунощ бъбреците му отказаха. След тях се предаде и сърцето му. Били Личфийлд издъхна, без да почувства нищичко.
Действие четвърто
18
Тази вечер Шайфър Даймънд се сблъска на тротоара пред № 1 с Пол и Ана-Лиза Райе. Шайфър се връщаше от цял ден, прекаран на снимачната площадка, а семейство Райе, облечени официално, излизаха на вечеря. Шайфър им кимна любезно, но после се сети нещо, спря и се обърна към Ана-Лиза:
— Извинете, вие не бяхте ли приятелка на Били Личфийлд?
Пол и Ана-Лиза се спогледаха, а тя отвърна: