— Да.
— Виждали ли сте го скоро? — продължи Шайфър. — Защото вече два дена се опитвам да се свържа с него, а той не отговаря!
— Да, наистина не вдига телефона си. Аз наминах лично покрай апартамента му, но не си беше вкъщи.
— Може пък да е заминал нанякъде — отбеляза замислено Шайфър. — Дано е добре!
— Ако го видите, ще ми се обадите, нали? — каза Ана-Лиза. — Аз също се притеснявам за него!
Когато влезе в апартамента си, Шайфър отвори едно от чекмеджетата в кухнята си и започна да рови. Чудеше се дали все още пази ключовете от апартамента на Били. Преди много години, всъщност преди цяла вечност, когато двамата с него станаха приятели, бяха решили да си разменят ключовете за апартаментите си — за спешни случаи. Шайфър бе сигурна, че тъй като не бе изхвърляла нищо от чекмеджето, ключовете все още би трябвало да са там, макар да не забравяше да отчете и нищожната вероятност Били да си е сменил ключалката. И наистина, ключовете си бяха все още там, на дъното в чекмеджето. На ключодържателя имаше синя бележка, на която Били бе написал: „Дом Личфийлд“, следвано от възклицателен знак, който се прекланяше пред приятелството им.
Шайфър измина трите пресечки до кооперацията на Били и се спря под скелето, докато се опитваше да отвори външната врата. Ключът все още ставаше и тя се озова точно до металните пощенски кутии на обитателите. Кутията на Били зееше широко отворена от натрупаната поща — очевидно не я беше проверявал поне от няколко дена. Вероятно наистина бе заминал някъде. А в сградата беше започнал ремонт — стълбата до четвъртия етаж бе покрита с кафява хартия, прикрепена със синьо тиксо. Когато приближи вратата на апартамента на Били, до ушите й достигна музика. Шайфър почука силно. В другия край на етажа се отвори врата и зад нея надникна перфектно поддържана жена на средна възраст.
— Вие Били Личфийлд ли търсите? — попита. — Няма го! И си е забравил музиката включена! Не знам вече какво да правя. Опитах се да извикам управителя, обаче той не отговаря. Всичко е заради тази промяна на сградата. Били и аз сме последните, които не са си купили жилищата. И всячески се опитват да ни накарат да се изнесем. Не бих се изненадала в най-скоро време да ни изключат и тока!
Мисълта, че Били би могъл да бъде в подобна ситуация, се стори крайно депресираща на Шайфър.
— Надявам се да не се стигне дотам — отбеляза тя.
— Ще влизате ли? — изненада се жената.
— Да — кимна Шайфър. — Били ми даде ключове за апартамента си.
— Бихте ли изключили музиката, ако обичате? Направо ме подлудява!
Шайфър пак кимна и влезе. Дневната на Били открай време си бе претрупана с вещи, но иначе той поддържаше всичко в изряден ред. А сега тук цареше истински хаос. По пода бяха разхвърляни снимки, наоколо се въргаляха и празни кутии от компактдискове, а на дивана и двата фотьойла лежаха няколко светски книги, разтворени на снимките на Джаки Онасис. Шайфър откри плейъра в един античен дървен шкаф и изключи музиката. Това изобщо не беше характерно за Били.
— Били? — извика тя.
Прекоси малкото коридорче до спалнята му и забеляза, че снимките от стените липсват. Вратата на спалнята беше затворена. Шайфър почука и натисна бравата.
Били лежеше проснат на леглото си, с глава, увиснала в другия край. Очите му бяха затворени, но мускулите под бледото му, луничаво лице бяха сковани и му придаваха изражение на напълно непознат човек. „Тялото на леглото вече не е Били Личфийлд! — каза си тъжно Шайфър. — Онзи Били, когото познавах, вече го няма!“
— О, Били! — отрони безсилно.
Около врата на Били беше прехвърлена дълга примка от завързани едно след друго шалчета на „Хермес“, сякаш Били е мислел да се обеси, но е умрял, преди да успее да довърши замисленото.
— О, Били! — простена отново Шайфър.
Внимателно извади хлабавата примка от врата на приятеля си, развърза шалчетата и внимателно ги закачи в гардероба, където им беше мястото.
А после отиде в банята. Били беше изключително взискателен към интериора си, поради което бе постигнал максимума с тясното пространство тук. На тоалетката над мивката бяха строени идеално сгънати меки, бели хавлиени кърпи. Но иначе всички аксесоари бяха евтини и вероятно четиридесетгодишни. Шайфър винаги си бе мислела, че Били има пари, но вече ставаше ясно, че това изобщо не е било така. Очевидно той до края на дните си е продължил да живее така, както и в първите си дни в Ню Йорк. Мисълта за тайната бедност на Били засили тъгата й. Той се оказваше един от онези нюйоркски типове, когото всички познаваха, но за когото никой не знаеше нищичко. Шайфър отвори аптечката на Били и се слиса от редиците лекарства — прозак, ксанакс, амбиен, викодин. Нямаше никаква представа, че Били е бил толкова нещастен и стресиран. Каза си, че е трябвало да прекарва повече време с него, ала Били беше като нюйоркска институция — човек никога не би допуснал, че някой ден може и да го няма.