— Госпожо Райе? — чу гласа на Мария.
Ана-Лиза автоматично се изправи, приглади лицето и косата си и изрече:
— Добре съм. Просто имах нужда да остана малко сама.
Един етаж под нея Енид Мърл бутна портичката, която разделяше терасата й от тази на Филип, и почука по френските му прозорци. Когато Филип й отвори, тя забеляза, че изглежда така, както изглеждаше през всеки час на деня, откакто се бе върнал в Лос Анджелис. Енид не беше много сигурна кое го прави по-нещастен — връзката е Лола или факта, че Шайфър Даймънд я виждаха с Дерек Бръминджър из целия град.
— Чу ли вече? — попита тя.
— Какво по-точно?
— Били Личфийлд е починал.
Филип прокара пръсти през косата си.
От спалнята излезе и Лола, облечена с тениска и къси панталонки на Филип.
— Кой е умрял? — полюбопитства тя.
— Били Личфийлд — промърмори Филип.
— Познавам ли го? — попита Лола.
— Не! — сряза я той.
— Добре де! Не е необходимо да ревеш!
— Открила го е Шайфър — продължи Енид, обръщайки се към племенника си. — Представям си как се чувства! Трябва да й се обадиш!
— Шайфър Даймънд е открила трупа?! — извика възторжено Лола.
Разбута Енид и Филип и надникна през терасата. Да, репортерите и фотографите вече се бяха събрали. И някъде из тълпата забеляза главата на Тайър Кор. По дяволите! Тайър сигурно ще я потърси всеки момент, за да му даде информация, и тя щеше да бъде принудена да го направи. Защото в противен случай той пак щеше да я заплаши, че ще изпрати по пощата незавършения сценарий на Филип и Филип ще побеснее!
Влезе обратно в стаята и попита Филип:
— Е, ще й се обаждаш ли?
— Да — отговори лаконично той, влезе в кабинета си и затвори вратата.
Енид я изгледа и поклати глава.
— Сега пък какво?! — тросна се Лола.
Енид само още веднъж поклати глава и се върна в апартамента си. Лола се тръшна на дивана, нацупена. Филип тъкмо беше започнал да свиква с пренаредените шкафове в кухнята и вече не тряскаше силно вратичките при всяко отваряне, а ето, че сега този Били Личфийлд се бил гътнал и Филип щеше да се превърне в градоносен облак. И всичко пак беше някак си по вина на Шайфър Даймънд! Филип пак щеше да започне да й обръща внимание и Лола пак щеше да бъде принудена да воюва с нея. Отпусна се назад и разсеяно потри корема си. Ами да! Ето го и отговорът: ще трябва да забременее!
Най-сетне Филип излезе от кабинета си, влезе в спалнята и започна да се облича. Лола моментално го последва.
— Говори ли с нея? — попита.
— Да — пак лаконично отговори той, докато си вадеше риза от гардероба.
— Е, и? Как е тя?
— А ти как мислиш?
— Къде отиваш сега?
— Да я видя.
— Може ли да дойда и аз?
— Не!
— Защо?
— Работи. Не на площадката, а на терен. Не е удобно!
— Ами аз? — изви Лола. — И аз съм разстроена, нали? Ето, виж! — И вдигна ръце. — Цялата треперя!
— О, Лола, престани! — сряза я Филип, избута я и се запъти към вратата.
И наистина — само секунди по-късно телефонът и иззвъня, за да й съобщи за пристигналия есемес от Тайър Кор: „Току-що видях Оукланд. Какво става?“
Лола се замисли за момент и осъзнавайки, че това е идеална възможност да причини неприятности на Шайфър, написа в отговор: „Отива да види Шайфър Даймънд! Тя се намира на снимки някъде из града!“
В съседния апартамент Енид също се приготвяше за излизане. Нейните източници й бяха казали, че полицията е подозирала Били, че именно той е продал кръста на Санди Брюър. Но в момента участието на Били Личфийлд в тази афера не беше единственото, което я тревожеше и озадачаваше.
Слезе във фоайето и мина покрай апартамента на семейство Гуч. Вътре Минди тъкмо се обаждаше в службата си.
— Днес няма да дойда на работа — каза тя. — Един много добър мой приятел се е споминал внезапно и съм прекалено разстроена, за да изляза от къщи.
Затвори и после отвори нов файл в блога си, вече решила, че днешната й тема ще бъда свързана със смъртта на Били. „Днес официално станах жена на средна възраст — написа. — Нямам намерение да бягам от истината. Даже точно обратното — идва ми да се кача на покрива и да изкрещя: «Аз съм на средна възраст!» Скорошната и напълно ненавременна смърт на един от най-добрите ми приятели ми посочи неизбежното. Най-сетне достигнах възрастта, когато приятелите започват да измират. Не родителите — за тях е нормално. А приятелите! Връстниците ни! Моето поколение! И това ме накара да се запитам колко ли ми остава и на мен и какво смятам да правя с оставащото ми време!“