— Нали знаеш, че все още не си в безопасност? — изгледа я Енид. — Сега, след като вече откриха кръста, нищо чудно да подновят разследването. Възможно е някой друг също да те е видял как го вземаш. Някой портиер или охранител… Възможно е да влезеш в затвора!
— И преди не беше здравомислеща, и сега си остана такава! — сряза я старицата. — Нали Луиз подкупи всички пазачи?! Още тогава! Тогава кой ще им каже — ти ли? Ще предадеш собствената си мащеха?! Знай само, че ако го сториш, ще трябва да им разкажеш цялата история! Плюс това как Луиз е била убийца! А ти няма да го направиш, нали? Не би посмяла! Способна си на всичко, само и само да съхраниш репутацията на тази ваша сграда! Не бих се изненадала да си способна дори на убийство! — Флоси замълча за миг, насъбра сили за нова атака и продължи: — Никога не съм можела да разбера нито теб, нито хората като теб! Та това е само някаква си глупава сграда! Такива като нея в Ню Йорк — милиони! Хайде сега, махай се вече!
Старицата отново започна да хъхри. След като й донесе чаша вода и се увери, че пристъпът е преминал, Енид я остави сама.
Излезе на тротоара, спря и се загледа във фасадата на № 1. Опита се да види сградата през очите на Флоси — просто като една от многото сгради. Но не успя. Номер едно беше като произведение на изкуството — уникална, красива и елегантна, перфектно разположена в началото на Пето авеню, в близост — но не прекадена — до парка „Уошингтън Скуеър“. А после идваше и самият адрес: „№ 1“! Кратко, авторитетно и подсказващо толкова много неща — класа, пари и престиж, та дори и някаква магия, но от онази, истинската магия, която прави живота толкова интересен! Не, Флоси Дейвис грешеше. Всички искаха да живеят на № 1, а онези, които не искаха, просто нямаха въображение. Енид вдигна ръка, спря едно такси, а когато се настани отзад, даде адреса на Нюйоркската обществена библиотека.
Асистентът Алън почука на вратата на караваната на Шайфър Даймънд. Вратата беше открехната от Карен.
— Филип Оукланд е тук — съобщи Алън и се отдръпна, за да пропусне госта.
Зад него се виждаше тълпа папараци и два новинарски екипа, които набързо бяха открили терена, на който Шайфър се снимаше днес — Украинският институт на Пето авеню. Разположената в една странична уличка каравана също не беше трудна за намиране. Били Личфийлд не ги интересуваше особено, но Шайфър Даймънд вече беше друго нещо. Именно тя бе открила трупа му. Следователно бе напълно възможно тя да има нещо общо със смъртта му или да знае нещо, или да му е дала хапчета, или самата тя да е вземала хапчета. В караваната имаше кожена кушетка, масичка, ъгъл за гримиране, баня с душ и миниатюрна спалня с едно легло и стол. Карен, отговорничката за връзки с обществеността, бе извикала на помощ адвоката Джони Тучин, който сега седеше на кушетката и говореше по телефона.
— Здрасти, Филип! — поздрави го Джони, като вдигна ръка. — Голям хаос, а?
— Къде е тя? — обърна си Филип към Карен, която му посочи спалнята.
Филип отвори тясната вратичка. Шайфър седеше на леглото, облечена но халат, с кръстосани под себе си крака. Беше вторачила невиждащо очи в сценария, но когато той влезе, тя вдигна очи.
— Направо не знам дали ще мога да се справя днес! — простена.
— Разбира се, че ще се справиш! Ти си велика актриса! — контрира я Филип и приседна на стола до нея.
— Не, това беше едно от последните неща, които ми каза Били. — Уви се плътно с халата, сякаш й беше студено. — Нали знаеш, че ако не беше Били, може би никога нямаше да се срещнем?
— Напротив, все щяхме да се срещнем! По един или друг начин!
— Нищо подобно! — поклати глава тя. — Тогава нямаше да стана актриса и нямаше да играя в „Лятно утро“! Все не мога да се начудя как една случайна среща с определен човек е в състояние да промени целия ти живот! Какво е това — съдба или съвпадение?
— Важното е, че ни беше предоставена възможност и ние се възползвахме от нея!
— Точно така, Филип. — Погледна го и очите й издадоха безкрайната й уязвимост. Все още не беше с грим. Лицето й беше чисто и около очите й се виждаха тънки линийки. — Затова продължавам да се чудя защо не можем да го направим — да накараме нещата да потръгнат!
— Аз пак се издъних, нали? — погледна я гузно Филип.
— Така е — кимна тя. — Но аз също. А през всичките тези години не престанах да се питам: „Ами ако…?“. Ако не бях заминала за Европа? Или ако ти се бях обадила, когато веднъж дойде в Лос Анджелис?