Лола бе гледала всеки един епизод от „Сексът и градът“ най-малко по сто пъти и затова прегърна с възторг идеята да се премести в Ню Йорк. Все пак нали именно там можеше да открие и своя Тузар! А ако няма Тузар на разположение, не би имала нищо против да прегърне и славата, превръщайки се в звездата на своето собствено риалити шоу. И двата варианта бяха приемливи, тъй като резултатът — в по-голяма или в по-малка степен — беше все същият — живот като безкраен празник, в който ще продължава да се радва на същите глезотии и обиколки по магазините и ваканции с приятелки, с единствената разлика на евентуалното допълнение от съпруг и дете. Обаче майка й настояваше поне да направи опит да започне работа, подчертавайки, че това щяло да й се отрази много добре. Засега нито едно от пророчествата й не се бе оказало вярно — работното преживяване бе не само крайно неприятно, но дори дразнещо и потискащо. Напомняше й на случаите, когато я караха насила да ходи на гости на роднините на баща си, които не стига, че бяха отегчително бедни, ами и — както Лола веднъж се оплака тайничко на майка си — „плашещо посредствени“.
А тъй като беше благословена с приятните универсални черти на участничка в конкурс за красота (доведени до съвършенство от незабележимото обиране на хрущяла на носа й), Лола се считаше за всичко друго, само не и за посредствена. За нещастие въпреки няколкото интервюта в отделите по човешки ресурси в различни модни списания нейното превъзходство като че ли не успя да впечатли никого. Затова когато чу за пети или шести път въпроса: „Какво бихте искали да правите?“, тя не бе издържала и бе отсякла: „Всъщност точно сега ми се иска да си направя една маска с водорасли!“
И сега, докато оставяше отегчено списанието и се правеше, че не оглежда скромната чакалня, Лола си мислеше, че и това поредно интервю ще мине по същия начин. Някоя работна пчелника на средна възраст ще й обясни какви биха били изискванията за евентуално работно място и дали тя разполага с възможността да го получи. Ще й напомни, че работното време започва в девет и завършва в шест вечерта, ако не и по-късно; че придвижването й до службата и храната са за нейна сметка; че е възможно да бъде подложена на унижението да й бъде направен тест за наркотици — нищо че на нея дори и не й беше хрумвало да пробва наркотици, а дори и обикновени хапчета бе вземала само два-три пъти през живота си. И тогава какъв щеше да бъде смисълът от цялата тази работа? Не стига че цялото й време щеше да бъде заето с работа, ами и не можеше да си представи как би живяла на една стандартна заплата — тридесет и пет хиляди годишно или, както бе изтъкнал баща й, осемнадесет хиляди без данъците, което ще рече по-малко от две хиляди месечно! Ужас! За какво да работи тогава?! За някакви си мижави две хиляди ли?! Лола погледна часовника си, който имаше пластмасова каишка и миниатюрни диамантчета по циферблата, и установи, че чака вече четиридесет и пет минути. А, не! Повече не можеше да издържи. Обърна се към момичето срещу нея (онова с тъмните корени) и попита:
— Извинете, вие откога чакате?
— От цял час — отговори момичето.
— Не е честно! — обади се другата изрусена блондинка. — Как не ги е срам да се отнасят така към нас?! Така де, моето време да не би да не значи нищо?!
Лола си каза, че вероятно е точно така, обаче предпочете да си задържи изводите за себе си. На глас само изрече:
— Трябва да направим нещо!
— Какво? — вдигна неразбиращо към нея очи първото момиче. — Ние се нуждаем от тях, а не те от нас!
— А мен питате ли ме?! — добави второто. — През последните две седмици преживях дванадесет интервюта и досега нищо! Ходих дори на интервюто за помощници на Филип Оукланд! Не че имам някаква представа от изследователската работа, за която той ми говореше. Отидох само защото обожавам романа му „Лятно утро“. Ала дори и той не ме поиска. Интервюто продължи не повече от десет минути, след което той каза, че ще ми се обади, но и до днес нищо!
При тази новина Лола наостри слух. Тя също бе чела „Лятно утро“ и бе поставила този роман на едно от първите места в личната си класация. Като се постарала не издава ентусиазма си, тя небрежно попита: