— Приеми станалото като прекрасна възможност, скъпа! — продължи възрастната жена. — Ти си само на двадесет и две! И имаш шанса да започнеш отначало! Днес следобед проведох дълъг разговор с майка ти и сега тя пътува насам, за да те вземе и да те отведе обратно в Атланта! Прекрасна жена е тази твоя майка! Ще бъде тук след не повече от час. Резервирах ви стая в „Четирите сезона“, така че да прекарате последната си нощ в Ню Йорк със стил!
— О, не! — успя най-сетне да възвърне гласа си Лола. Огледа се паникьосано, забеляза чантата си, грабна я и отсече: — Няма да мръдна от Ню Йорк!
— Бъди разумна, скъпа!
— Не можеш да ме накараш насила! — изкрещя младото момиче.
Когато отвори вратата, единственото, което знаеше, бе, че трябва да се махне оттук. Започнала удря бясно по бутона на асансьора. Енид я последва в коридора и с невъзмутимо лице изрече:
— Къде отиваш? Знаеш, че няма къде да отидеш!
Лола й обърна гръб и продължи да удря по бутона. Къде е този тъп асансьор?
— Нямаш никакви пари — продължи да тантони зад гърба й Енид. — Нямаш и апартамент, нямаш и работа! Нямаш никакъв избор, разбери!
Лола се обърна и изкрещя яростно:
— Не ми пука!
Най-сетне асансьорът пристигна и тя влезе.
— Ще съжаляваш! И то много! — подвикна след нея Енид, докато вратите се затваряха. — Скоро сама ще се увериш, че мястото ти не е в Ню Йорк!
И сега, в църквата, Лола със злорадство си спомни как сметките на Енид се бяха оказали криви. Предупреждението й, че мястото на Лола не е в Ню Йорк, само я бяха направили по-решителна и неотстъпчива. През последните две седмици й се беше наложило да се справя с редица трудности — върна се вкъщи с майка си, която я молеше да остане в Уиндзор Пайнс и дори се опита да я сватоса със сина на една от своите приятелки, който всеки момент щял да получи диплома по бизнес администрация, но Лола не искаше и да чуе за него. Обаче тя продаде няколко чифта обувки и две чанти по „И-бей“ и събра достатъчно пари, за да се върне в големия град. Принуди Тайър да я приеме и засега живееше с него и Джош в тясната им мизерна дупка, споделяйки още по-тясното легло на Тайър. На третия ден обаче се бе огънала и с отвращение се бе заела да изчисти ваната и мивката в кухнята. А след това онзи долен идиот Джош, мислейки я за лесна мишена, се бе опитал да я целуне и на нея й се бе наложило да се отбранява. Знаеше, че не може да стои повече при Тайър. Трябваше да си намери свое собствено жилище — но как?
Огледа редиците пред себе си, търсейки Филип и Енид. Първо забеляза прическата на лелята. Ха да я видим какво ще направи сега, когато я види, че се е върнала в Ню Йорк! Точно до Енид, разбира се, седеше Филип. Зървайки тила му и тази до болка позната дълга коса, Лола усети, че старата болка и всички унижения, на които беше подложена напоследък от тези двамата, се връщат отново в душата й.
След като така набързо излезе от апартамента му в онази, както се оказа, нейна последна вечер в № 1, тя започна да обикаля улиците на Уест Вилидж, обмисляйки възможностите си. Но само след два часа краката я заболяха и тя осъзна, че Енид е напълно права — няма нито пари, нито жилище, където да отиде. Затова се върна на № 1, където завари майка си, Филип и Енид да я чакат. Бяха спокойни, галеха я с гъше перо, сякаш беше пациент в психиатрично заведение, който е получил пристъп. И тогава Лола разбра, че няма никакъв друг избор, освен да играе по свирката им. А после бе принудена да изтърпи унижението да позволи на майка си да й помогне да си събере багажа. И през цялото това време Филип се държеше абсолютно дистанцирано, сякаш внезапно се бе превърнал в друг човек. Държеше се така, като че ли почти не я познаваше и двамата не бяха правили секс поне милион пъти — и това бе най-необяснимото за Лола. Как бе възможно мъж, който толкова често бе пъхал глава между краката ти и толкова често бе поставял пениса си във вагината ти, и толкова често те бе целувал навсякъде, изведнъж да започне да се държи така, сякаш нищо такова не се е случвало?! А после, докато таксито отнасяше нея и майка й към хотела, тя бе избухнала в сълзи, „Филип Оукланд е глупак! — бе отсякла Бийтел. — А леля му е още по-лоша!“ Бе прегърнала дъщеря си, бе я погалила по косата и бе отронила: „Повярвай ми, за теб е по-добре, че се отърва от тези злобни хора!“ Но вместо да я успокоят, тези думи на майка й бяха накарали Лола да се разреве още по-силно.
Сърцето на Бийтел се късаше заради дъщеря й — случилото се й напомняше за болката, която бе изживяла също в Ню Йорк, но с доктора. Тогава трябва да е била някъде на възрастта на Лола. Тя придърпа дъщеря си още по-близо до себе си и се почувства безсилна пред болката й. Днес дъщеря й за първи път откриваше ужасната истина за живота — че той не е такъв, какъвто изглежда, и че вълшебните приказки не винаги стават реалност. И че мъжете са долни същества, на чиято любов не може да се разчита.