На следващата сутрин Филип бе дошъл в хотела, за да се види с Лола. За момент тя си бе възвърнала надеждата, че той ще й се извини, ще й каже, че всичко това е огромна грешка и че в крайна сметка я обича. Но когато отвори врата и го видя, още по изражението му разбра, че той изобщо не си е променил решението — и дори сякаш за да й докаже нещо, носеше под мишница „Ню Йорк поуст“ и „Дейли нюз“. Слязоха в ресторанта на хотела, Филип остави вестниците на масата и попита:
— Искаш ли да ги видиш?
Тя искаше, разбира се, но не желаеше да му дава още поводи да я напада. Затова категорично отказа и навири нос, сякаш беше много над тези неща.
— Слушай, Лола — започна той.
— Защо си тук? — попита го тя.
— Дължа ти извинение.
— Не желая да го чувам.
— Направих грешка с теб. И съжалявам. Ти си млада и аз би трябвало да се усетя по-навреме и да не позволя на връзката ни да продължи. Трябваше да сложа край още по Коледа!
Сърцето й претупа. Сервитьорът донесе закуската й — яйца по бенедиктински — и Лола сведе очи към чинията си и се запита дали някога ще може отново да сложи хапка в устата си. Наистина ли всичко във връзката й с Филип е било лъжа? А след това разбра.
— Ти си ме използвал! — просъска.
— Не, Лола — въздъхна той. — Ние се използвахме взаимно!
— Но аз те обичах! — отрече ожесточено тя.
— Нищо подобно. Ти обичаше представата за мен! Има голяма разлика!
Лола захвърли салфетката си върху чинията с яйцата и извика:
— Нека ти кажа едно, Филип Оукланд! Мразя те! И винаги ще те мразя! До края на живота си! И само да си припарил до мен някога!
Вдигна високо глава, изправи се и напусна ресторанта, като остави Филип да обере цялото неудобство от сцената, която му направи.
А малко по-късно, докато напускаше хотела с майка си, Лола се запита дали някога ще може да се възстанови от този удар. Но когато стигнаха до летището и тя си купи вестниците и когато видя снимката си на трета страница и прочете кратката история за това как Филип я е захвърлил заради Шайфър Даймънд, тя се почувства някак си по-добре. Вече не беше никоя! Тя беше Лола Фабрикънт и някой ден щеше да докаже на Филип и Енид, че са допуснали огромна грешка, като са я подценили!
И сега, докато оглеждаше редиците в църквата, тя зърна точно до Филип и Шайфър Даймънд огненокосата Ана-Лиза Райе. Няколко редици зад тях седеше онази отвратителна Минди Гуч с неизменното й старовремско кокче, а до нея беше и Джеймс Гуч с познатата сладка плешивина на темето си. Аха, Джеймс Гуч! Беше напълно забравила за Джеймс, който очевидно съвсем скоро се бе завърнал от турнето си из страната. Но ето го сега пред нея, като самото провидение! Лола извади телефона си и изпрати съобщение: „Аз съм точно зад теб в църквата!“
Измина цяла минута, докато съобщението стигне до него. Дочувайки сигнала, той извърна леко глава и бръкна в джоба на сакото си. Минди го изгледа на кръв. Джеймс сви сконфузено рамене, извади телефона си и тайничко прочете съобщението. Тилът му почервеня и той побърза да изключи телефона.
„Липсваш ми! — бе написала Лола. — Среща на паркинга в три часа!“
Час по-късно Джеймс Гуч седеше в един ъгъл в претъпканата дневна на апартамента на семейство Райе. Огледа се, за да се увери, че Минди е далече от него, препрочете съобщението на Лола и стомахът му се преобърна от възбуда и нетърпение. Когато излизаха от църквата, той се бе огледал за нея, но тя се оказа вече навън, позирайки за фотографите. Мина му през ума да поговори с нея, обаче Минди го дръпна настрани. И сега, като погледна отново часовника си, видя, че е почти три часът. Проправяйки си път сред тълпата, той започна да търси Минди. Покрай него мина сервитьор с поднос миниатюрни хапки с хайвер и Джеймс хвърли две в устата си. Друг сервитьор допълваше чашите с шампанско на гостите с бутилки „Дом Периньон“. Ана-Лиза Райе бе организирала всичко това в памет на Били — бе поканила над двеста човека в апартамента си на лека закуска след църквата. Внезапната смърт на Били бе шокирала и Джеймс. На връщане в самолета от Хюстън дори бе прочел блога на Минди по този повод и като никога бе принуден да се съгласи, че тя е права. Смъртта на близък приятел действително те караше да си дадеш сметка, че животът има край и че разполагаш само с ограничено време, през което да бъдеш млад — или поне да се чувстваш такъв.