— И какво толкова искаше от теб?
— Доколкото схванах, единственото, което се иска от теб, е да търсиш разни неща из интернет, което аз и без това редовно си правя. От време на време обаче се очаква да ходиш и до библиотеката. Но иначе е идеалната работа, защото нямаш фиксирано работно време и не е необходимо да ходиш на някое конкретно работно място. Работиш в неговия апартамент, който, между другото, е разкошен! Да видите терасата му само! При това е на Пето авеню! Да не споменаваме, че все още си го бива, макар че иначе нямам навика да си падам по по-старички! А когато се качвах на етажа му, се сблъсках с истинска филмова звезда!
— Коя? — изпищя възторжено второто момиче.
— Шайфър Даймънд! Между другото, именно тя играеше и в „Лятно утро“. Та реших, че това ще да е знак, че ще получа работата, но за зла участ не стана така!
— А как изобщо разбра за нея? — подхвърли все така небрежно Лола.
— Дъщерята на една приятелка на майка ми чула за нея. Иначе тя е от Ню Джърси, като мен, обаче работи тук за един литературен агент. А след като не получих работата, имала, моля ви се, наглостта да заяви на майка си, която пък казала на моята майка, че Филип Оукланд работел само с красиви момичета, което ще рече, че не съм достатъчно красива! Срамота! Както и да е. Такъв си е Ню Йорк! Всичко се свежда до външния ти вид. Има работни места, където бизнес дамите не наемат красиви момичета, защото се страхуват от конкуренцията. На други места пък ако не си миньонче, нямаш никакви шансове. Накратко казано, победата никога не може да бъде твоя. Побеждава системата. — След тези мъдри слова тя огледа Лола от горе до долу и отбеляза делово: — Всъщност защо не вземеш да пробваш при Филип Оукланд? Като те гледам, доста по-красива си от мен, така че като нищо ще те вземе!
Майката на Лола — госпожа Бийтел Фабрикънт, беше жена, достойна за възхищение.
Беше едра, без да изглежда дебела, и лицето й бе от вида, който, при подходящото осветление, би могъл да мине и за красив. Имаше къса кестенява коса, кафяви очи и от онази благословена кожа с цвят на тъмна череша, която никога не се сбръчква. Бе известна в обществото с изискания си вкус, непоклатимото си благоразумие и способността си да довежда до край всичко, с което се захване. Последният й подвиг се състоеше в премахването на щандовете за продажба на газирана вода и бонбони от училищните дворове — постижение още по-похвално поради факта, че собствената й дъщеря отдавна беше преминала ученическа възраст.
Казано накратко, Бийтел спокойно можеше да бъде определена и като страхотен човек — ако не беше един неин мъничък, буквално миниатюрен недостатък. Имаше обичая да лети твърде високо и понякога можеше да бъде изловена в прекалено голяма придирчивост по отношение на това кой къде се намира на социалната стълбица. Последните десет години Бийтел, Кем и Лола бяха прекарали в голяма къща за един милион долара в луксозното предградие на Атланта „Уиндзор Пайнс“, а в момент на слабост Бийтел бе допуснала от устата й да се изплъзне изявлението, че за да бъдеш в наши дни някой, трябва да разполагаш най-малко с шестстотин квадрата жилище и пет бани.
Съвсем естествено желанието на Бийтел да има най-доброто включваше и нейната дъщеря. За Лола тя също искаше най-доброто. Именно родителските амбиции даваха сили на майката да си прощава дребните недостатъци. „Животът е въпросът, а децата — отговорът“ — гласеше един от любимите й лозунги, който впрочем беше заимствала от някакъв роман. По нейно мнение това означаваше, че да правиш всичко за детето си е най-похвалната и най-възвишена цел в живота.
С оглед на тази цел Бийтел бе решила да премести малкото си семейство в две големи съседни стаи в елитния хотел „Сохо Хауз“. Първите им три дена в Ню Йорк бяха прекарани в настървено търсене на най-подходящото жилище за Лола. Майка и дъщеря държаха на място в Уест Вилидж — както заради прекрасната обстановка, която не би могла да действа по друг начин освен вдъхновяващо на един млад човек, така и заради съседите, сред които (ако се вярваше на клюкарските списания) бяха няколко филмови и телевизионни звезди, няколко модни дизайнери и няколко известни музиканти. И макар откриването на идеалното обиталище тепърва да предстоеше, Бийтел — както й бе обичаят — вече бе започнала да го обзавежда. От един огромен, подобен на склад магазин, наречен „АБВ Килими“, бе поръчала леглото и още няколко неща, като например чаршафите и хавлиените кърпи. Въпросната плячка бе вече складирана в антрето на хотелската стая, а насред цялата тази натурия, на тясната хотелска кушетка сега лежеше изтощена самата Бийтел, мислеше си за отеклите си крака и се чудеше какво би могла да стори за тях.