— Двадесет и шест процента! — изрева Пол.
Ана-Лиза смяташе, че Пол си внушава участието на Сам в покушението срещу техните кабели за интернет и че само блъфира, когато каза, че е наел детективи да го следят. Ала няколко вечери по-късно, докато се приготвяше за лягане, тя завари съпруга си да чете някакъв документ, който не приличаше нито на обичайните му графики, нито на редовните числа, с които се приспиваше.
— Какво е това? — попита.
Пол вдигна очи от листите и отговори:
— Ежедневният доклад за Сам Гуч. От частния ми детектив.
Ана-Лиза грабна листите от ръцете му и започна да чете:
„Заподозреният беше на баскетболното игрище на Шесто авеню… Заподозреният присъства на учебно посещение в Музея на науката и технологиите… Заподозреният влезе на Парк авеню В742 и остана там в продължение на три часа, след което излезе и мина през подлеза на Лексингтън авеню към Четиринадесета улица…“
— О, Пол! — извика отвратено тя и накъса доклада на парчета.
— По-добре да не го беше правила — отбеляза съпругът й, когато тя се върна в леглото.
— По-добре и ти да не го беше правил! — сряза го тя и изгаси лампата.
И сега, винаги когато си помислеше за Пол, стомахът й се свиваше на топка. Между количеството пари, което той трупаше, и психическото му състояние се забелязваше обратнопропорционална зависимост. Колкото повече ставаха парите, толкова по-неуравновесен ставаше той, а сега, когато Санди Брюър се бе концентрирал изцяло в подготовката на защитата си пред съда, не оставаше никой, който да дърпа юздите на Пол Райе.
Ана-Лиза сложи настрани схемата за благотворителния бал и се качи на горния етаж, за да се преоблече. Снемането на показания за предстоящото съдебно дело срещу Санди беше започнало и тъй като бяха сред малцината, зърнали кръста у тях, Ана-Лиза и Пол също бяха в списъка на прокурора. Пол бе дал показанията си предния ден и следвайки указанията на своя адвокат, бе заявил, че няма никакви спомени да е виждал кръста, нито да е чувал за него, както и че няма никаква представа за участието на Били Личфийлд в тази история. Единственото, което си спомнял за последния, е, че той като че ли е бил познат на съпругата му. Санди Брюър, който бе присъствал на снемането на показанията на Пол, бе приел с облекчение лошата памет на съдружника си. Обаче Пол наистина не знаеше толкова, колкото знаеше Ана-Лиза и като че ли за да влоши и без това трудната ситуация, адвокатът им я бе предупредил, че днес на снемането на показанията щяла да присъства Кони Брюър. Така това щеше да бъде първата среща между двете жени от месеци насам.
Ана-Лиза извади от гардероба си бял костюм с панталон от габардин, който Били със сигурност би одобрил. Всеки път, когато се замислеше за него, тя се изпълваше с тъга и не малка доза горчивина. Смъртта му се бе оказала както безсмислена, така и излишна.
Снемането на показанията се провеждаше в залата за срещи на адвокатската фирма на семейство Брюър. Санди отсъстваше, но Кони вече бе настанена между двама от членовете на правния екип на фамилия Брюър. Начело на масата седеше прокурорът на щата. Кони изглеждаше унила и уплашена.
— Да започваме, госпожо Райе! — обяви прокурорът. Беше облечен в безформен костюм и имаше циреи по кожата. — Виждали ли сте някога кръстът на Кървавата Мери?
Ана-Лиза погледна към Кони, която се бе вторачила в ръцете си, и отговори:
— Не знам.
— Какво имате предвид с това, че не знаете?
— Да, Кони наистина ми показа някакъв кръст, но не мога да твърдя, че е бил точно кръстът на Кървавата Мери.
— Как ви го описа?
— Каза ми, че някога принадлежал на кралица. Но на мен ми се стори толкова бутафорен, че го приех за театрален реквизит.
— Някога разговаряли ли сте с Били Личфийлд за този кръст?
— Не, не сме! — излъга Ана-Лиза, без да й мигне окото. Били бе загубил живота си заради тази история! Това не му ли беше достатъчно?!
Разпитът продължи още цял час, а накрая, когато прокурорът освободи Ана-Лиза, Кони се изправи и я придружи до асансьора.
— Благодаря ти, че дойде — промърмори тя.
— О, Кони! — възкликна Ана-Лиза. — Това е най-малкото, което можех да направя за теб! Как си ти? Ще обядваме ли някога?
— Може би — отговори колебливо Кони. — Когато всичко това приключи.
— Ще приключи, повярвай ми! И то скоро!
— Вече не знам — въздъхна Кони. — Асоциацията на финансистите замрази правото на Санди да търгува, защото бил обект на разследване, така че сега не печелим нищо. Решихме да продадем апартамента. Таксите на тези адвокати са огромни! Освен това, дори и Санди да се отърве от затвора, не мисля, че ще можем да продължаваме да живеем в Ню Йорк.