Непосредствено преди процеса срещу Санди Брюър вестник „Ню Йорк таймс“ публикува серия статии относно кръста на Кървавата Мери. Един прочут историк разказа как през последните четиристотин години този кръст е станал причина не за едно, а за множество престъпления, в това число и убийство. През осемнадесети век свещеникът, назначен за охраняване на съкровищата на Франция, бил жестоко посечен по време на обир на сакристията. Списъкът на откраднатите при този обир вещи включвал четири франка, нощно гърне и въпросния кръст. Предполагало се, че крадците изобщо нямали представа за стойността на последната от находките си, тъй като продали кръста на някакъв пътуващ търговец. Оттам кръстът се появил като част от наследството на овдовяла стара херцогиня — някоя си Ермион Белвоар. След смъртта й той отново изчезнал.
Но сега кръстът отново бе излязъл на светло и ето че на Санди Брюър му предстоеше да бъде съден за кражба на исторически ценности. Ана-Лиза бе убедена, че ако Били Личфийлд беше останал жив, сигурно щеше да поеме цялата вина за това престъпление. Ала мъртвите не можеха да говорят, поради което защитата на Санди не успя да открие нито мистериозната дървена кутия, оставена на Били в завещанието на госпожа Луиз Хаутън, нито каквото и да било друго, свързващо починалия с престъплението. Поради тази причина прокуратурата насочи целия си гняв срещу Санди Брюър. Той се опита да измоли сделка, като предложи огромна сума от над десет милиона долара, но през месеците след повдигането на обвинението срещу него стоковият пазар се бе сгромолясал, цените на нефта бяха скочили и обикновените хора ежедневно губеха къщите и спестяванията си. Рецесията вече беше точно зад ъгъла, ако не и в задния двор на държавата. Това даде основание на главния прокурор да заключи, че народът не би приел нищо друго, освен главата на този гротескно богат хеджфондър, който не само че е натрупал повече, отколкото е човешки възможно, източвайки средствата на обикновения човек, но на всичко отгоре е посегнал и на националното богатство на страната си.
Като естествена последица от целия този медиен шум дойде и подновеният интерес към госпожа Луиз Хаутън. В резултат на това следващата от поредицата статии в „Ню Йорк таймс“ разглеждаше нейното дело, личността и мотивите й. Статията разкриваше, че през седемдесетте, когато музеят „Метрополитън“ е бил на крачка от фалита, госпожа Хаутън еднолично спасила тази свята американска институция с дарение от десет милиона долара. Но дори и споменът за нейното благородство и безкрайна щедрост не успя да спре отново бликналия поток на мълвата, че именно тя е отмъкнала от музея кръста на Кървавата Мери. По този повод бяха взети интервюта от неколцина достолепни дами, които са я познавали, в това число и от Енид, която упорито настояваше, че госпожа Хаутън е била неспособна да извърши подобно злодеяние. После някой си спомни, че клюката била тръгнала от Флоси Дейвис, и един репортер се опита да влезе при старицата, обаче Енид се намеси и учтиво го помоли да си върви. Обясни, че Флоси била вече много възрастна жена, имала деменция и се разстройвала много лесно. И едно интервю като нищо би могло да я убие.
Превъзходно уцелвайки момента, аукционната къща „Сотбис“ проведе грандиозен търг за продажба на бижутата на госпожа Луиз Хаутън. Изгаряйки от любопитство да научи нещо повече за бившата собственичка на своя апартамент, Ана-Лиза Райе бе в първите редици на наддаващите. По принцип не бе голяма любителка на бижутата, но докато съзерцаваше изложените в кадифени кутии скъпоценности на госпожа Хаутън, усети, че я обхваща странна носталгия. Вероятно някакво усещане за свързващата нишка на традицията и за това как животът на една жена може да повлияе живота на друга. Може би точно затова майките оставяха в наследство бижутата си на своите дъщери. С предаването на собствеността те сякаш прехвърляха цялата си женска сила и власт в ръцете на следващото поколение. Но освен това оставаше и въпросът за принадлежността, за това, че нещата трябва да си стоят на правилното място. Изхождайки от всички тези разумни и по-скоро емоционални аргументи, тя стигна до заключението, че бижутата на госпожа Хаутън трябваше да си останат там, където винаги са били — в големия триетажен апартамент на Пето авеню № 1. И така, наддавайки ожесточено по време на търга, тя успя да изкупи дванадесет от тях. А когато ги донесе в дома си и подреди огромните кадифени кутии за бижута върху бюрото си, се изпълни със странното и напълно необяснимо чувство, че най-сетне апартаментът й е завършен.
Надали имаше по-подходящ момент за първи път да излезе сред обществото с бижутата на госпожа Луиз Хаутън от големия благотворителен бал на фондация „Цар Давид“. И сега, застанала пред огледалото в обширната си мраморна баня, тя сложи на ушите си чифт обици е диаманти и перли, а после се отдръпна назад, за да се огледа. Огромните перли бяха в естествено жълт цвят, който отлично допълваше червеникаво-кестенявата й коса и сивите й очи. Това я накара да си спомни отново за Били и за това колко би бил доволен и от вида на апартамента, и от нея самата. Докато поставяше обиците в най-подходяща за лицето си позиция, беше стресната от гласа на Пол.