— Казах ви! — отбеляза Лола, докато се оглеждаше в огледалото зад кушетката.
Не благоволи да доизясни естеството на този свой коментар. Не че имаше значение. Изправена, тя буквално се извисяваше над родителите си. И сега, оглеждаща това великолепно създание, което бе толкова удивително, че й се налагаше да си напомня, че е плод на техните гени, Бийтел набързо забрави възмущението си от черния лак за нокти и златните ботуши.
Израснала в епоха, когато жените се глезеха като римски матрони, Лола приличаше на парче гранит, което бе толкова продължително лъскано и полирано, че вече приличаше на мрамор. Беше висока сто седемдесет и пет сантиметра, имаше хирургично увеличен бюст, носеше коприненото бельо на „Виктория Сикрет“ и тежеше шестдесет килограма. Зъбите й бяха перфектно подредени и искрящо бели, очите й бяха лешникови, с дълги, увеличени със спирала мигли, кожата на лицето й бе хидратирана и гримирана. Тревожеше се, че устата й не е достатъчно голяма, но пък устните й бяха сочни, поддържани в изрядна форма не на последно място и от редовните инжекции с колаген.
Удовлетворена от образа в огледалото, тя се отпусна на кушетката до майка си и попита:
— Взе ли онези чаршафи, дето ти поръчах?
— И чаршафите, и кърпите. Но какво стана с интервюто? Получи ли работата?
— Нямаше никаква работа. Както обикновено — отговори дъщеря й, грабна дистанционното на телевизора и го включи. — А жената, която ме интервюира, се отнесе враждебно към мен. Реших, че се налага да й отвърна със същото.
— Миличка, трябва да бъдеш любезна с всички хора! — изчурулика майка й.
— Това би ме превърнало в лицемерка!
Някъде откъм Кем се дочу приглушено изръмжаване.
— Достатъчно, вие двамата! — отсече майката. После се обърна към дъщеря си и продължи: — Но ти все пак трябва да си намериш работа, миличка! Иначе…
Лола огледа майка си. Прииска й се тя да не се впряга толкова и реши да я накаже, като отложи максимално дълго новината за евентуалната работа при Филип Оукланд. Направи се на разсеяна и продължи да сменя каналите. Когато преброи наум до четиристотин и прецени, че няма нищо за гледане, най-сетне изплю камъчето:
— Все пак днес научих нещо много ценно! За работа при Филип Оукланд. Писателят!
— Филип Оукланд? — изпърха Бийтел.
— Търсел си човек за изследователска работа. Докато днес чаках за интервюто, се запознах с едно момиче, което ми даде тази информация и имейла му. Аз му изпратих имейл и той веднага ми отговори. Кани ме на интервю следващата седмица!
Бийтел буквално онемя. Огледа възторжено дъщеря си, после я грабна в задушаващата си прегръдка и извика:
— Скъпа, това е чудесно! Филип Оукланд е точно от мъжете, заради които пристигна в Ню Йорк! Та той е един от водещите ни сценаристи! Представи си само какви хора познава! И за мъжете, с които би могла да се запознаеш чрез него! — Набирайки все повече скорост, тя допълни: — Точно това винаги съм искала за теб! Просто не очаквах да стане толкова скоро!
Лола се отскубна от прегръдката на майка си и отбеляза:
— Да, но още нищо не е станало. Все още предстои да ме наеме на работа!
— О, ще те наеме и още как! — отсече Бийтел. После скочи енергично на крака и добави: — Незабавно трябва да ти купим нов тоалет! Слава на бога, че „Джефри“ е съвсем наблизо!
Когато чу думата „Джефри“, бащата в дъното на стаята потрепера. „Джефри“ бе един от най-скъпите магазини в Манхатън.
— Не се ли връщаме току-що оттам? — опита се да извиси той вял глас на протест.
— О, Кем! Я не ми се прави на задръстеняк! — сряза го жена му. — Ставай веднага! Налага се да излезем по магазините и точка! И без това имаме среща с Бренда Лиш. Каза, че имала да ни показва още два апартамента. Боже, толкова се вълнувам, че направо не мога да си намеря място от радост!
Петнадесет минути по-късно триото, наречено семейство Фабрикънт, излезе от хотел „Сохо Хауз“ и огледа Девето авеню. Лола бе решила да поразходи новите си ботуши и сега златните й платформи със сигурност предизвикваха ахканията на минувачите. След няколко крачки обаче се наложи да спрат, а Кем извика картата на града чрез компютъра в своя телефон.