— Така. Вървим направо. На кръстовището свиваме наляво. — Огледа отново екрана и неуверено добави: — Или поне така мисля. — Няколкото дена в Уест Вилидж се бяха превърнали за него в непрестанна борба с ориентацията.
— О, я стига, татко! — сопна се Лола и закрачи пред тях.
Вече официално беше надраснала родителите си. Това бе повече от очевидно за Лола, която героично продължаваше напред по калдъръмената уличка. Те бяха станали твърде бавни и неориентирани. Например снощи на баща й му трябваха цели десет минути, за да събере кураж да вдигне ръка и да извика такси.
Семейство Фабрикънт се срещнаха с агентката по недвижими имоти Бренда Лиш пред обикновена бяла тухлена сграда на Западна Десета улица — една от многото постройки, изградени през шестдесетте за жилища на средната класа. За Бренда не бе характерно да се занимава с такива дребни риби като семейство Фабрикънт, които търсеха само квартира, обаче Кем се оказа приятел на един от ключовите клиенти на агентката, който я бе помолил да им помогне. И тъй като въпросният клиент винаги беше готов да се изръси с няколко хиляди долара за обикновен апартамент, за Бренда нямаше по-голямо щастие от това да бъде любезна с тези мили хора, които имаха толкова красива дъщеря.
— Мисля, че най-сетне намерих идеалната квартира за вас! — изчурулика ведро тя. — Намира се в сграда с постоянна охрана и портиер, която е пълна с млади хора! Освен това нищо не може да се сравни с едно жилище в Уест Вилидж!
Апартаментът се оказа студио с отделна кухня и огромна гардеробна. Изложението беше южно, което означаваше, че бе добре осветен и отоплен. Цената беше три хиляди и петстотин на месец.
— Твърде малък е! — отсече Лола.
— Ние предпочитаме да го наричаме уютен! — изтъкна Бренда.
— Но леглото ми ще бъде в същото помещение като дневната ми! Ами ако реша да си поканя гости? Ще ми видят леглото!
— Можете да си вземете сгъваем диван! — отбелязва практично агентката по недвижими имоти.
— Отвратително! — възмути се момичето. — И кой е този, дето ще спи на сгъваем диван?!
Съвсем наскоро Бренда се бе завърнала от духовно пътешествие в Индия. И там научи, че по света има много хора, които спят върху рогозки от обикновени растителни материали, други, които нямат нищо против да спят върху циментови плочи, и въобще много, които никога не могат да си мечтаят за легло. Затова сега тя задържа героично усмивката върху устата си и се направи, че оглежда помещението.
Бийтел погледна предпазливо дъщеря си, като се опитваше да отгатне настроението й. Накрая се обърна към Бренда и попита:
— А няма ли и нещо друго? Нещо по-голямо?
— Можете да ми вярвате, че ви показах всичко, с което разполагаме в момента за вашата цена — отговори тя. — Ако смените квартала, сигурна съм, че ще можете да намерите и нещо по-голямо за същите пари!
— Ама аз искам да живея в Уест Вилидж! — проплака Лола.
— Но защо, скъпа? — обади се най-сетне и Кем. — Нали всичко е все Манхатън?
— Да, би могло да се погледне и от този ъгъл — обади се Бренда, след което зачака.
Лола скръсти ръце на гърди, обърна гръб на родителите си, отиде до прозорците и се загледа към улицата. После прошепна:
— Кари Брадшоу живееше точно в Уест Вилидж!
— Аха! — просветна й най-сетне на Бренда Лиш. — Е, в тази сграда има и още един апартамент, който вероятно е точно онова, което търсите. Обаче е доста по-скъп!
— Колко по-точно? — простена Кем.
— Шест хиляди месечно.
Тази нощ Кем Фабрикънт не спа никак добре. Не че през последните години можеше да се похвали със здрав сън — изгуби го долу-горе в мига, в който купи огромната къща в „Уиндзор Пайнс“ с ипотека на стойност осемстотин хиляди долара. Тогава Бийтел бе успяла да го убеди, че го прави за бъдещето на семейството, защото в този свят на непрекъсната конкуренция фасадата е точно толкова важна, колкото и истината. И дори нещо повече — самата фасада е истината. Мисълта да дължи на някого толкова много пари препотяваше Кем не веднъж и два пъти, ала никога не посмя да сподели страховете си със съпругата и дъщеря си.
И сега, прилегнал до дълбоко заспалата си жена върху колосаните чаршафи на огромната хотелска спалня, той си напомни, че целият свят — или по-точно, светът на почтените, амбициозни и богобоязливи хорица — се движи от страха. Дори и самият живот се ръководеше от него — от страха от терористични атаки, престрелки в училище или превъртели психари. Кем беше човек на техниката и през последните три години работеше върху създаването на система за ранно предупреждение на хората посредством текстови съобщения, така че да не се излагат излишно на опасности. Но понякога се питаше дали тези по-големи страхове не замаскираха по-малките и привидно не толкова значими страхове — онези, които всъщност ръководеха живота на всеки отделен човек: страхът от провал в кариерата, страхът от изоставане от живота, страхът да не съумееш да приложиш пълния потенциал на знанията и уменията си. Защото в крайна сметка всички на този свят си мечтаеха за щастлив, безгрижен живот, пълен с приятни и прекрасни неща, живот, в който няма безсмислена смърт и най-вече — свят, в който на никого не се отказва изпълнението на неговата най-голяма мечта!