Потънал в размисли по темата, той постепенно си даде сметка, че за да плаща за голямата мечта на Лола да живее сред богатите и прочутите в Ню Йорк, той ще трябва отново да рефинансира ипотеката на къщата. Кем не проумяваше защо тя мечтае за подобно нещо, нито дори защо това е толкова важно за нея. Но знаеше едно: че ако не я подкрепи, то тогава през останалата част от живота си Лола ще се чувства нещастна, непрекъснато ще си задава въпроса „Ами ако?“ и което беше най-лошото — ще се пита: „Това ли е всъщност животът?“
3
На следващата сутрин Филип почука на вратата на Енид и извика:
— Аз съм! Блудният племенник!
— Тъкмо навреме! — възкликна тя, отваряйки. Разклати под носа му връзка ключове и прошепна с блеснали очи: — Познай какво си имам! Ключовете за апартамента на госпожа Хаутън!
— И как се сдоби с тях? — изгледа я заинтригувано той.
— Като почетен председател на борда все още имам някои привилегии!
— Значи наследниците със сигурност го продават, така ли?
— При това бързо! Страхуват се от спад в цените на недвижимите имоти. — Енид поведе племенника си към горния етаж и отключи апартамента на госпожа Хаутън. Щом прекрачиха прага, двамата бяха автоматично погълнати от вихър цветна басма. — Дама от обществото на 1980-те — усмихна се тъжно Енид.
— Оттогава ли не си влизала тук? — изненада се Филип.
— Само два пъти. През последните години от живота си Луиз не обичаше гости.
Вратата на апартамента отново се отвори и този път на прага се появиха Минди Гуч и агентката по недвижими имоти Бренда Лиш.
— Я виж ти! — изгледа ги неодобрително Минди. — Тук май е заприличало на Централна гара!
— Здравей, Минди! — поздрави я любезно възрастната жена.
— Здрасти — отговори хладно Минди. — Значи все пак ключовете наистина са у теб!
— Роберто не ти ли каза? — изгледа я невинно Енид. — Взех ги още вчера следобед.
Филип хвърли един поглед на Минди, но не я поздрави. Имаше известна представа за нея, знаеше и че съпругът й е някакъв писател, но иначе не ги познаваше и никога не ги поздравяваше. Поради което (както често става в подобни кооперации) Минди и Джеймс Гуч бяха решили, че Филип Оукланд, който бе преуспяващ сценарист, е прекалено надут и арогантен — толкова арогантен, че дори не си прави труда да ги поздравява, факт, който ги превръщаше автоматично в негови заклети врагове.
— Вие сте Филип Оукланд, нали? — обърна се към него Минди, изгаряща от нетърпение да му натрие носа, но същевременно нямаща никакво желание да слиза до просташкото му ниво.
— Да — кимна Филип.
— Аз пък съм Минди Гуч. Надявам се, че знаете коя съм, нали? Все пак живея тук! Със съпруга си Джеймс Гуч! За бога, Филип, та вие двамата имате дори един и същ издател — Редмън Ричардли!
— Така ли? Нямах представа — отговори Филип.
— Е, вече имате! — навири нос Минди. — Е, надявам се, че след като вече официално се запознахме, следващия път, когато ни видите, ще благоволите да ни поздравите!
— А не го ли правя? — изгледа я изненадано Филип.
— Ни най-малко!
— Разположението на този апартамент е удивително! — реши да се намеси Бренда Лиш, за да предотврати зараждащия се спор. Иначе бе наясно, че с апартамент като този малките и по-големите войни са неизбежни.
Групичката се заизкачва по стълбите и накрая стигна до най-горния етаж, където се намираше балната зала. Таванът представляваше купол с височина пет метра, а в далечния край на залата се виждаше гигантска камина. Сърцето на Минди заби като обезумяло. Цял живот бе мечтала да живее в подобен апартамент със зала като тази и с изгледи към всички посоки на Манхатън! Светлината беше невероятна! Всеки нюйоркчанин мечтаеше за светлина, но само малцина я притежаваха. Ако можеше да живее тук вместо в приземния зайчарник, в който се тъпчеше семейството й, може би поне веднъж през живота си щеше да се почувства щастлива!