— Мислех си — обади се по едно време Енид, — че може би ще е най-добре да разделим апартамента и да продадем всеки етаж поотделно.
„Прекрасно! — каза си Минди. — Тогава за мен и Джеймс ще остане най-горният етаж!“ А на глас изрече:
— Идеята трябва да се предложи на обсъждане в борда и решението да бъде взето със специален кворум!
— Колко време ще отнеме това? — обади се предпазливо Бренда.
— Зависи — отговори Минди, като изгледа многозначително Енид.
— Ако питате мен, това би било светотатство! — отбеляза агентката по недвижими имоти. — Апартаменти като този се появяват веднъж на сто години! И особено в този квартал. Това жилище е наистина неповторимо! Според мен би трябвало да бъде включено в Националния регистър на историческите забележителности!
— Фасадата на сградата ни вече е включена. Но апартаментите не са — уточни Енид. — Поради което собствениците имат право да правят каквото си искат с жилищата си!
— Жалко — изрече тъжно Бренда. — Защото ако този апартамент се включи в Националния регистър, то тогава няма да имате абсолютно никакви проблеми да привлечете точния тип купувач — човека, когото бихте искали в тази сграда. Искам да кажа такъв, който ще притежава усет за историята, естетиката и красотата! И на когото никога няма да му хрумне да разруши тези гипсови орнаменти например!
— Нямаме никакво намерение да превръщаме апартамента в музей! — отсече Минди.
— Колко струва според вас? — попита Енид.
— Като работна цена бих предложила двадесет милиона. Но с уговорката, че е цял! Ако го разделите, ще снижите стойността му. Тогава всеки от етажите ще струва не повече от три милиона и половина!
Няколко минути по-късно, с разтуптяно сърце, Минди слезе в апартамента си. Застоялият въздух едва не я задуши. Когато денят беше светъл, а следобедното слънце — на точно определено място на хоризонта, задната част на стаите им, които гледаха към малък вътрешен двор, се огряваше от рядък лъч светлина. Въпросният вътрешен двор беше с ширина не повече от три метра и макар двамата с Джеймс открай време да говореха, че трябва да го поправят, така и все още не бяха предприели абсолютно нищичко. Всеки ремонт в сградата трябваше да получи одобрението на борда — не че това би представлявало проблем. Ала един евентуален ремонт би погълнал не само много пари, но и адски много време и нерви — нещо, за което Минди просто нямаше вече сили. Поради което през десетте години, откакто живееха тук, вътрешният двор си беше останал в състоянието, в което го завариха — петно напукан цимент, изпъстрено със саморасли туфи трева. Е, бяха добавили едно евтино барбекю и три обикновени сгъваеми стола.
Сега Минди се запъти към кабинета си. Откри последното си банково извлечение и го добави към семейните авоари. Оказа се, че разполагат с двеста петдесет и седем хиляди долара в спестовни сметки, четиристотин хиляди в пенсионните фондове, тридесет хиляди в чекове и около десет хиляди в акции. Преди доста години на Джеймс му бе хрумнало да инвестира в стоковия пазар, а Минди бе отсякла: „Да ти приличам на човек, който изгаря от нетърпение да хвърли парите си на вятъра? Стоковият пазар е нищо повече от легализиран хазарт, а ти много добре знаеш какво е моето мнение за хазарта! Както и за тотото, между другото!“ И сега, като събра всичките им налични средства, Минди установи, че разполагат само с някакви си седемстотин хиляди долара. Минди бе наясно, че сумата бе много повече от онова, за което можеха да мечтаят повечето американци, но в техния свят тя не беше нищо особено. Например училището на Сам им струваше по тридесет и пет хиляди годишно, а за да го изпратят в колеж, ще им трябват най-малко сто и петдесет хиляди! Хубавото бе, че апартаментът им, който бяха събирали парче по парче по време на срива на недвижимите имоти в средата на деветдесетте, струваше не по-малко от един милион долара. А бяха платили едва двеста и петдесет хиляди! Така, с него, авоарите им възлизаха на около два милиона долара. Което ще рече, че ако искаха да купят поне единия от етажите на апартамента на госпожа Хаутън, щяха да им трябват още най-малко милион и половина!