— Винаги съм казвал, че си прекалено бляскава за Вашингтон!
— Да те вземат мътните, Райли! — отбеляза Ана-Лиза. — Но да знаеш, че и ти, и момчетата вече ми липсвате!
— Е, винаги можеш да се върнеш при нас.
— Твърде късно е. Довиждане на всички!
С тези думи Ана-Лиза приключи разговора. Затвори и вдигна кестенявата си коса на традиционната си конска опашка. После се запъти към прозореца, дръпна тежките златни завеси и сведе поглед към далечната улица. Копнееше за свеж въздух, тъй като й беше писнало от този изцяло зависим от климатиците апартамент, но знаеше, че прозорците не се отварят. Погледна часовника на ръката си — беше три часът. Разполагаше с два часа да си приготви багажа и да стигне до хелипорта на кея. Би трябвало да й стигнат. Но какво да сложи в този багаж? Какво си взема човек за един уикенд в Хамптънс?
— Пол, какво да си взема? — бе попитала тя тази сутрин.
— Откъде да знам, по дяволите?! — бе отговорил Пол.
Пол беше нейният съпруг. Трябваше да излезе от къщи точно в седем часа и сега се опитваше да обуе бързо копринените си чорапи и италианските си обувки. Никога до този момент не беше носил истински мъжки обувки. Не и докато не се преместиха в Ню Йорк. Докато живееха във Вашингтон, той ходеше с неизменните си кожени маратонки на „Адидас“.
— Нови ли са? — бе попитала Ана-Лиза, като имаше предвид обувките.
— Не знам вече. Какво, впрочем, означава „ново“? Шест месеца? Един ден? Подобни въпроси подлежат на отговор само ако познаваш контекста на човека, който ги задава.
Ана-Лиза се засмя и отбеляза:
— Пол, трябва да ми помогнеш! Все пак става дума за твоите приятели!
— Партньорите ми! — поправи я той. — Пък и какво значение има какво ще си вземеш? Пак ще бъдеш най-хубавата там!
— Е, все пак става въпрос за Хамптънс! Вероятно си имат някакъв дрес код!
— Защо не звъннеш на съпругата на Санди, Кони?
— Не я познавам — отговори Ана-Лиза.
— Разбира се, че я познаваш! Нали е съпруга на Санди!
— О, Пол! — въздъхна тя. Колкото и да му обясняваше, той все така не схващаше, че нещата не стават по неговия начин. И защото знаеше, че той няма да разбере, предпочете да си замълчи.
Пол се приведе над леглото, целуна я за довиждане и попита:
— Днес ще ходиш ли пак да търсиш апартаменти?
— Непрекъснато го правя! Не мога да повярвам, че разполагам с цели петнадесет милиона, а все още не съм открила нищо!
— Ако не са достатъчни, чувствай се свободна да дадеш толкова, колкото трябва! — усмихна се Пол и излезе.
— Обичам те! — бе извикала след него тя.
Същата сутрин Ана-Лиза се сети, че би могла да попита и Емме за начина, по който трябва да бъдеш облечен в Хамптънс. Но като се сети за външния вид на агентката по недвижими имоти, Ана-Лиза реши, че няма никакъв смисъл. Емме беше най-малко на шестдесет, но лицето й беше огледало за най-новото в съвременната пластична хирургия. Цяла сутрин неестествено извитите вежди, надутите с колаген устни и огромните бели зъби на Емме разсейваха младата жена, да не говорим за косата й, която беше груба и тъмна при корените и перушинеста по изрусените краища. Емме имаше репутацията на най-добрия агент по недвижими имоти в Горен Ийст Сайд.
— Знам, че разполагате с много пари — бе отбелязала сутринта Емме, — но не те са най-важното. Днес хора с много пари — с лопата да ги ринеш! Най-важното в наши дни е кого познаваш! — След което неочаквано бе попитала: — Та вие кого познавате?
— Какво ще кажете за президента на Съединените американски щати? — попита невинно Ана-Лиза, подръпвайки конската си опашка.
— Ще ви напише ли препоръчително писмо? — бе контрирала невъзмутимо Емме.
— Вероятно не, особено като се има предвид, че нарекох администрацията му „недоразумение“.
— Всички са на това мнение.
— Може. Обаче аз го изрекох по телевизията. Едно време бях редовна гостенка на „Добро утро, Вашингтон!“.
— Очевидно този ваш познат не става — отсече Емме.
— Какво ще кажете за Санди Брюър? — реши да опита Ана-Лиза след известен размисъл.
— И кой е той?
— Съпругът ми работи с него.
— Добре де, но кой точно е той? — натърти Емме.
— Управлява един фонд — отговори предпазливо Ана-Лиза, тъй като Пол непрекъснато й повтаряше, че за нищо на света не трябва да разказва за работата и съдружниците му. Казваше, че обществото им било тайно, като „Черепите и костите“ в Йейл.