— Аха, значи е управител на хедж фондове — досети се агентката. — Тези хора никой не ги познава и никой не иска да ги познава. И никой не ги иска за членове на клуба си. — Огледа Ана-Лиза от горе до долу и допълни: — При това не става въпрос само за вашия съпруг. Става въпрос и за вас. И вие трябва да бъдете одобрена от борда.
— Аз съм адвокат — отговори спокойно младата жена. — Не мога да си представя някой да има нещо против моята професия!
— И какъв адвокат по-точно?
— Многостранен. Също и на корпоративни дела.
— Ясно. Значи мнозина вече ви имат зъб — констатира Емме. — В такъв случай най-добре е да се концентрираме върху къщите от кафяв камък. Ако си купите такава, няма да има нужда да бъдете одобрявани от какъвто и да било борд.
В утрото на деня, когато Ана-Лиза и Пол трябваше да заминат за Хамптънс, Емме й показа три градски къщи. Едната беше пълна мизерия — вонеше на мляко и на мръсни памперси, а подовете бяха покрити с играчки. Във втората градска къща бяха следвани плътно от жена около тридесетте, която държеше в скута си хлъзгаво двегодишно момченце.
— Фантастична къща, нали? — бе отбелязала жената.
— Тогава защо се изнасяте? — попита я Ана-Лиза.
— Решихме да живеем в провинцията. Там имаме много голяма къща. За децата е по-добре сред природата, не мислите ли?
Третата къща беше по-голяма и по-евтина. Уловката бе, че бе разделена на апартаменти, повечето от които бяха заети.
— Ще се наложи да изгоните наемателите — бе отбелязала Емме. — Това обикновено не е проблем. Ще им платите по петдесет хиляди на ръка и те с радост ще се изнесат.
— Но къде ще отидат? — озадачи се Ана-Лиза.
— Все ще си намерят някое приятно чисто студио — махна небрежно Емме. — Или ще се преместят във Флорида.
— Не ми се струва справедливо! Не ми е в стила да изритвам хората от жилищата им!
— О, не можеш да спреш прогреса! — вдигна назидателно пръст Емме. — Нездравословно е!
И така, измина още един ден, в който Ана-Лиза и Пол все още нямаха къде да живеят и бяха принудени да се примирят със същия отвратителен апартамент в хотел „Уолдорф“.
Обади се на съпруга си и простена:
— Не мога да открия нищо засега! Какво ще кажеш да пробваме под наем?
— И да се местим два пъти? — възмути се Пол. — Загуба на време и нерви!
— Пол, ако трябва да остана в този апартамент и един ден повече, ще откача! А още по-сигурно ще откача, ако трябва да прекарам и минута повече с Емме! Тази жена ме плаши!
— Окей. Тогава да се преместим в по-голям апартамент. А персоналът ще ни пренесе багажа.
— Ами цената? — обади се Ана-Лиза.
— Няма значение! Обичам те!
Ана-Лиза слезе в шумното лоби на хотела. Винаги беше отсядала в „Уолдорф“, когато адвокатската фирма я пратеше в командировки в Ню Йорк. В онези години всичко й се струваше приказно — величествените стълбища, излъсканите парапети и скъпите сервизи, изложени зад изтърканите до блясък стъклени витрини. „Уолдорф“ беше идеален за туристи и бизнесмени от други градове, но иначе хотелът приличаше на кабаретна актриса — за да ти хареса, трябва да се наслаждаваш на перата и блясъка й отдалече. Защото приближиш ли се, веднага забелязваш избелелите килими, мръсотията на кристалните полилеи и евтиния полиестер в униформите на персонала. А за да ги забележиш, трябва да имаш достатъчно време, тоест да нямаш нищо особено за правене.
Информираха я, че в момента наистина имат на разположение по-голям апартамент. Веднага извикаха управителя. Той имаше меко лице и челюсти, които опъваха кожата под очите му. Съобщи, че апартаментът, с който разполагат, имал две спални, дневна с бар и четири бани. Струвал по две хиляди и петстотин на денонощие, но ако останат един месец, щял да им го даде общо за четиридесет хиляди. Ана-Лиза усети как тялото й се изпълва с необичаен прилив на адреналин и без въобще да поиска да го види, се съгласи. Това бе най-вълнуващото й преживяване от седмици насам.
Когато се върна в досегашния им апартамент, тя отвори сейфа и извади оттам инкрустирания с диаманти часовник, който Пол й беше подарил за рождения ден. Направо не й се мислеше колко ли е струвал (вероятно не по-малко от двадесет хиляди), но все пак представляваше известна обосновка на цената на новия апартамент, в който им предстоеше да се преместят. Часовникът беше малко натруфен за нейния вкус, но знаеше, че Пол ще се обиди, ако я види без него през уикенда. Спомняше си колко бе притеснен, нетърпелив и горд, докато я гледаше как развързва панделката на синята, ръчно изработена кутийка, покрита с бежово кадифе. А когато тя най-сетне отвори кутийката и извади часовника, той й оказа честта да го закопчее на китката й.