— Харесва ли ти? — попита с блеснали очи.
— Много! — излъга тя. — Наистина много!
— Доколкото разбрах, всички останали съпруги притежават такива, така че ще се впишеш! — отбеляза, но когато улови изражението й, допълни смутено: — Стига да искаш, разбира се.
— Ние с теб не се вписваме — изтъкна тя. — И точно затова ни обичат!
Започна да приготвя багажа. Взе един бански, къси памучни панталони и три ризи, като постави всичко това в син платнен сак. В последната минута хвърли и обикновена, но елегантна черна рокля без ръкави и чифт черни обувки с нисък ток — в случай, че се зададе някоя официална вечеря. Роклята не беше типично лятна, но щеше да свърши работа. Облече си бяла тениска, дънки и жълти мокасини, след което слезе отново пред хотела, изчака си реда за такси и пристигна на хелипорта на Двадесет и трета улица в четири и половина — половин час по-рано от предвиденото. Напоследък все подраняваше за срещите си и дните й като че ли минаваха в чакане. Хелипортът бе разположен под магистралата „Франклин Делано Рузвелт“. Въздухът тегнеше от юлската жега, а пушекът от колите се стелеше над магистралата, смесвайки се с вонята на Ийст Ривър. Ана-Лиза се приближи до края на дока и се вторачи в мръсната като боза вода на реката, чиято повърхност бе разнообразявана ту от хвърлена пластмасова бутилка, ту от използван презерватив.
Отново си погледна часовника. Знаеше, че Пол няма да дойде нито по-рано, нито по-късно, а точно навреме — в 16:55 часа, както бе обещал. И наистина, точно в 16:55 в региона на хелипорта се появи луксозна лимузина, от която изскочи Пол. Отвори задната врата и измъкна оттам куфарчето си и малък куфар „Луи Вюитон“, покрит с черна кожа. Съвсем доскоро Ана-Лиза нямаше никаква представа, че мъжът й си пада по подобни неща. А напоследък не минаваше седмица, без да купи нещо много скъпо. Например миналата седмица купи кутия за пури от „Аспри“, въпреки че никога през живота си не беше слагал нито пура, нито цигара в устата си.
Заклати се към нея, разговаряйки по мобилния си телефон. Пол беше висок и леко прегърбен — като всички, заети повече с нещата в главата си, отколкото извън нея. Разговорът му очевидно не успя да му попречи да направи знак на пилота на хидроплана, да проконтролира пренасянето на багажа им и да изчака стюарда да помогне на съпругата му да се качи в машината. Хидропланът съдържаше осем места, тапицирани в бледожълто кадифе, и тъй като двамата с Ана-Лиза бяха единствените пътници, Пол избра да седне на седалката пред нея. Най-сетне приключи разговора си и едва тогава тя се осмели да прошепне плахо:
— Пол?
Съпругът й носеше очила и колкото и да се грижеше за меката си, тъмна къдрава коса, тя си оставаше неизменно рошава. Би могъл да се нарече и красив, ако не бяха силно прихлупените му клепачи и леко редките му зъби. Но пък беше истински гений на математиката — един от най-младите доктори на науката на университета в Джорджтаун, за когото не без основание се носеха слухове, че някой ден най-вероятно ще спечели и Нобелова награда. Но най-неочаквано преди шест месеца той се бе заел с някаква работа заедно със Санди Брюър и само два дена по-късно се премести в Ню Йорк, в малък хотел на Източна Петдесет и шеста улица. Ана-Лиза пристигна при него едва когато решиха, че преместването ще бъде за постоянно, ала последиците от петмесечния им брак от разстояние все още се усещаха.
— Не искаш ли да седнем заедно? — попита сега тя. Мразеше да се моли.
— Пространството е достатъчно тясно, за да го стесняваме допълнително с тъпчене един до друг! И без това ще прекараме целия уикенд заедно, нали така?!
— Прав си.
Знаеше, че е напълно безпредметно да притиска Пол за подобни дреболии. Обърна се и се загледа през прозореца. Забеляза как някакъв мъж на средна възраст подтичва запъхтяно към техния хидроплан — с луничаво лице и почти плешиво теме, той приличаше на котка от някаква екзотична порода. Беше облечен в бял ленен костюм с тъмносиньо джобче, носеше меки кожени обувки, а в едната си ръка държеше панамена шапка. Подаде багажа си на пилота и влезе в кабината. Настани се на седалката зад нея, но веднага щом седна, подаде ръка над облегалката и се представи:
— Здравейте! Казвам се Били Личфийлд.
— Приятно ми е! Ана-Лиза Райе.
— Предполагам, че и вие отивате на гости у семейство Брюър за уикенда. Да не би да сте приятелка на Кони?