— Джорджтаун — отговори тя.
— Работиш ли още?
— Не. Току-що напуснах.
— Бет напусна работа преди много години — намеси се Кони. — И оттогава изобщо не е поглеждала назад.
— Нямам никакво време за работа — поясни Бет. — Когато си съпруга на едно от онези момчета — кимна по посока на мъжете, — това си е работа на пълен работен ден!
— Най-вече покрай децата — добави Кони. — Една майка трябва да бъде до тях всяка минута!
Точно в девет часа бяха поканени на вечеря. Сервираха им млад мъж и млада жена, облечени в черно — очевидно колежанчета, които си изкарваха по някой допълнителен долар през лятото. Ана-Лиза беше сложена да седне между Били Личфийлд и Санди Брюър, което означаваше, че й бяха отредили почетното място до домакина.
— Ходила ли си някога в Андите? — попита я той.
Бет, която седеше точно срещу нея, автоматично се намеси и започна със Санди разговор затова как Андите вече били „новата“ Нова Зеландия. Разговорът се прехвърли върху панаира на изкуството на Билбао — благотворително събитие, на което Санди беше дарил един милион долара плюс най-хубавия търг за изискани вина в света. След вечерята се положи началото на безкрайна игра на табла в облицованата с ламперия библиотека. Санди и останалите мъже пушиха пури. Бяха леко подпийнали с вино и шампанско, така че по време на срещата между Били и Пол гласът на по-възрастния мъж се понесе из цялото помещение:
— Ще натрупаш купища пари! Хълмове и планини, много повече, отколкото можеш да си представиш! Обаче нищо няма да се промени! Защото ще продължаваш да работиш като вол, както си работил и преди, а може би дори още повече, и няма да бъдеш в състояние да спреш и един ден ще се огледаш и ще осъзнаеш, че единственото, което се е променило в живота ти, е домашният ти адрес! И ще започнеш да се чудиш защо, по дяволите, си пропилял живота си за подобно нещо!
Всички разговори замряха. А после, подобно на сигнал на фар, в тишината звънна гласът на Кони Брюър:
— Е, нали знаете онази приказка? Че всичко се свежда до адреса! Така си е!
Гостите си отдъхнаха облекчено. Някой забеляза колко е часът и го съобщи — два през нощта. Всички се запътиха към стаите си.
— Какво, според теб, му стана на онзи тип? — попита Пол, докато се събличаше.
— На Били Личфийлд ли? О, попрекалил е с алкохола — отговори Ана-Лиза и тъй като климатикът беше надут до дупка, тя се сви на топло под завивките. — Но пък иначе ми харесва!
— Това е добре — кимна Пол и се пъхна при нея в леглото.
— Мислиш ли, че ни харесаха? — попита жена му.
— И защо да не ни харесат?
— Ами, не знам точно. Жените им са толкова различни…
— Сториха ми се приятни.
— О, приятни са, няма спор.
— Тогава какво не е наред? — попита Пол, като се прозя широко. — Не ми звучиш особено уверено. Не е типично за теб!
— Не съм неуверена — поясни Ана-Лиза. — Просто съм любопитна. — Замълча и накрая допълни: — Пол, ами ако Били Личфийлд е прав? Имам предвид — за онази работа с парите?
Ала Пол вече спеше дълбоко.
На следващата сутрин по време на закуска Ана-Лиза разбра, че от тях се очаква да участват в нещо като тенистурнир с някои от гостите от предната вечер. Пол, който беше всичко друго, само не и спортен тип, беше елиминиран още на първия мач от Санди. Ана-Лиза седеше на скамейката и наблюдаваше. Но като бивш победител в гимназиалния шампионат, тя не успя да сдържи съревнователната си природа и реши, че е длъжна да отсрами семейството.
Турнирът продължи пет часа. Слънцето се издигна, а с него и температурите. Ана-Лиза спечели четири последователни мача и накрая се оказа на финалите срещу Санди. Докато стоеше на линията и подготвяше топката си, тя се опита да прецени опонента си. Стилът му на игра подсказваше, че е вземал много уроци, а липсата на умения се компенсираше от агресия. Но иначе нямаше никакви заложби за тенис. Стигна до заключението, че би могла да победи, стига да не му позволи да се концентрира.
„Може и да си много богат, но това не ми пречи да те бия“ — помисли си тя, докато хвърляше топката във въздуха. Вдигна ракетата зад гърба си и точно преди мига на контакта й с топката отметна китка така, че топката се стрелна през мрежата и се приземи върху страничната линия.
— Сервис! — изкрещя възторжено Били Личфийлд.
Тридесет минути по-късно всичко беше приключило. Тайфата се бе скупчила около нея и всички я поздравяваха. И тогава Ана-Лиза си помисли: „Можеш! Можеш да го направиш! Можеш да победиш и тук.“