— Браво на теб! — обади се Пол, но докато я прегръщаше, не изпускаше от очи Санди.
Всички се насочиха обратно към къщата.
— Жена ти си я бива — каза Санди на Пол.
— Да, добра е — отбеляза притеснено Пол.
— Даже много добра — потвърди Санди. — Ще бъде страхотен войник!
Били Личфийлд, който се мъкнеше след тях, потръпна при тези думи. Точно в този момент Ана-Лиза се обърна и се спря, за да го изчака. Върху лицето й бе изписан безсрамен триумф. Били я хвана под ръка и прошепна:
— Страхотна си! — А после, решен да й припомни древното правило за поведението на гостите, допълни: — Разбира се, не би било зле да оставиш домакина да победи.
Тя се закова на място.
— Но това означава да мамя! — изгледа го изумено. — А аз не съм способна на подобно нещо.
— Разбира се, скъпа! — кимна той и я отдалечи от останалите. — За мен е ясно, че си от онези жени, които играят по собствени правила. Това е прекрасно качество и никога не трябва да се променяш! Ала никога не е излишно да знаеш какви точно са правилата, преди да решиш да ги нарушиш!
Били Личфийлд се прибра в града в шест вечерта в неделя. Хвана такси и се отпусна на седалката с чувство на огромно задоволство. Да, уикендът се беше оказал неочаквано плодовит. Кони Брюър се бе съгласила да купи един малък Дийбенкорн за триста хиляди долара, от които той щеше да вземе два процента комисиона. Но най-важното от всичко бе срещата му с Ана-Лиза Райе. Жена като нея се срещаше все по-рядко напоследък — тя беше истински оригинал, единствена и неповторима: от кестенявата й конска опашка и светлосивите очи до острия й ум. Изпълнен с почти забравен прилив на възторг, Били си каза, че под неговото умело ръководство тя като нищо би се превърнала в една от най-великите.
Апартаментът на Били бе разположен на Пето авеню, в отсечката между Единадесета и Дванадесета улица. Тясната кафява сграда, обитавана някога все от стари моми, почти се губеше между двете изящни постройки от червени тухли от двете й страни. Кооперацията му не разполагаше с постоянен портиер, макар че при натискане на един звънец би могъл да бъде извикан носач. Сега Били си прибра пощата и се заизкачва по стълбите към апартамента си на четвъртия етаж.
В тази сграда етажите и апартаментите си приличаха. Имаше по четири апартамента на етаж и всеки от тях беше едностаен с приблизителна площ от петдесет и пет квадратни метра. Понякога Били се шегуваше, че това е типично място за ранно пенсиониране на стари моми и ергени като него самия. Апартаментът му беше уютно претъпкан със стари мебели от богати стари дами. През последните десет години той все си казваше, че ще направи ремонт и ще смени мебелите, а след това вероятно ще си намери любовница, но времето минаваше, а той така и не събра сили за нито едно от двете. И постепенно нито едно от тях вече нямаше значение. Били не помнеше кога за последно беше имал гости.
Зае се да прегледа пощата си. Имаше няколко покани и две лъскави списания, извлечението от кредитната му карта „Мастъркарт“ и голям плик, надписан на ръка, който той остави настрани. Започна от най-обещаващата покана и автоматично разпознал луксозната бежова хартия, го обърна от задната страна. Да, адресът наистина бе „“Пето авеню" № 1". Хартията бе запазена марка на магазина на госпожа Стронг и Били познаваше само един човек на света, който все още я използваше — госпожа Луиз Хаутън. Отвори плика и измъкна оттам поканата, на която беше напечатано: „Частна заупокойна служба за г-жа Луиз Хаутън в църквата «Свети Амброзии».“ Отдолу, изписана с изящен калиграфски почерк, се виждаше датата — 12 юли, сряда. Съвсем типично за Луиз да планира всичко, включително заупокойната си служба, чак до списъка с гостите.
Постави поканата на почетно място върху тясната полица над малката камина. А после приседна, за да прегледа и останалата част от пощата. Когато стигна до огромния плик и го обърна, забеляза, че адресът на подателя е на компанията, стопанисваща тяхната сграда. С все по-нарастваща тревога Били отвори плика.
„Щастливи сме да ви информираме… беше извършена сделка… сградата става частна кооперация от 1 юли 2009 година… можете да закупите апартамента си по пазарни цени онези, които не закупят жилищата си, са длъжни да ги освободят до указаната дата…“ Сърцето му претупа. Къде ще отиде сега? Пазарната стойност на този апартамент бе не по-малко от осемстотин хиляди долара! Което ще рече, че ще му трябват около двеста-триста хиляди за първоначална вноска, след което ще му се наложи да се ангажира с ипотека и с такси за поддръжка. Което пък ще рече, че ще трябва да заделя по няколко хиляди долара месечно. А сега плащаше само хиляда и сто за наем. От мисълта, че трябва да си търси друг апартамент, да си събира багажа и да се мести, му призля. Та той беше на петдесет и четири години! Не прекалено стар, но достатъчно, за да няма повече сили за подобни неща.