Влезе в банята, отвори шкафчето над мивката и извади оттам три антидепресанта вместо обичайната си доза от два. После влезе във ваната и се остави на водата да го обгърне. „Не мога да се местя! — помисли си Били. — Твърде уморен съм. Очевидно е, че трябва да измисля начин да събера парите за апартамента!“
По-късно същата вечер, с ясно съзнание и вече с по-добро разположение на духа той позвъни в хотел „Уолдорф — Астория“ и поиска да го свържат с апартамента на семейство Райе. Ана-Лиза вдигна на третото позвъняване.
— Ало? — чу Били изненадания й глас.
— Ана-Лиза? Здравей! Обажда се Били Личфийлд. Запознахме се през уикенда.
— О, Били! Здравей! Как си?
— Добре съм.
— Да?
— Питах се — започна Били, — дали си чувала израза: „Една жена трябва да се появи във вестниците не повече от три пъти през живота си — при раждане, на сватбата и на погребението си“?
— Вярно?
— Е, било е вярно. Но преди сто години.
— Виж ти! — ахна Ана-Лиза.
— Та значи, питах се — продължи Били, — би ли желала да ме придружиш на едно погребение в сряда?
В понеделник следобед, отново на работа след уикенда, прекаран в къщата на Редмън и Катрин Ричардли в Хамптънс, Минди отвори нов файл на своя компютър. Подобно на повечето дейности в така наречения творчески бляскав бизнес, и нейната работа ставаше все по-малко творческа, все по-малко бляскава и все по-организационна, което ще рече, че значителна част от работния й ден бе посветена на това да стои послушно във впряга и да държи и подчинените си в него. Оригиналността вече беше посрещана със самодоволно презрение. Въпреки това и вероятно благодарение на объркания уикенд, който беше изкарала, на Минди й бе хрумнала една идея, която тя бе твърдо решена да въплъти в действие. Идеята се бе родила по време на връщането им в Манхатън в колата под наем, когато Джеймс беше зад волана, а Минди се взираше замислено било в екрана на своето блекбъри, било право пред себе си. Именно тогава тя взе решение да създаде блог за собствения си живот!
И защо не?! Как не се бе сетила за това по-рано? Добре де, и другия път й бе хрумвало, но до този момент бе усещала някаква странна вътрешна съпротива срещу идеята да излага личните си размисли на показ по интернет, при това подписани с името й! Струваше й се твърде обикновено — в крайна сметка всеки можеше да го направи и го правеше. От друга страна обаче, напоследък го правеха и редица свестни хора. Считаше се за едно от онези задължителни неща, които трябва да направиш в живота, като например да имаш деца. Та днес всички умни хора се смятаха длъжни да направят усилие и да предложат своето разумно и обосновано мнение за нещата на участниците в международната мрежа.
И сега Минди напечата заглавието на своя нов блог: „РАДОСТТА ДА НЯМАШ ВСИЧКО.“ Не особено оригинално, но достатъчно. Бе убедена, че никой не е успял да изложи това конкретно женско оплакване по толкова кратък и точен начин.
„Сцени от уикенда“ — бе следващото, което написа. Кръстоса крака, приведе се напред и се вторачи във все още почти празния екран на монитора. После напечата: „Въпреки глобалното затопляне уикендът в Хамптънс беше забележителен.“ Да, действително беше почти перфектно: двадесет и седем градуса, листата на дърветата — фини ореоли от пепеляворозово и жълто, тревата по двуакровата морава на Редмън Ричардли — все още много зелена. Във въздуха се носеше спокойствие и леност, примесени с лекия аромат на разложение — ухание, което, според Минди, сякаш караше времето да застине неподвижно.
Минди, Джеймс и Сам бяха тръгнали от града късно вечерта в петък, за да избегнат задръстванията, поради което пристигнаха у Редмън и Катрин в полунощ. Бяха посрещнати с червено вино и горещ шоколад. Бебето Сидни отдавна вече спеше, облечено в синьо гащеризонче, в синьото си креватче, в синята си стая, с тапетен корниз при тавана от жълти патенца. Подобно на бебето къщата беше нова, но и приятно успокояваща. Напомняше на Минди за всичко, което нямаше — тоест бебе и уютен дом в Хамптънс, където човек би могъл да избяга всеки уикенд и където един ден можеше да се оттегли в пенсия. Напоследък й ставаше все по-трудно да обоснове причината, поради която тя и Джеймс нямаха всички тези неща — при това елементи от бита, които вече не се считаха за преимущество на богатите, а за част от живота на добре устроената средна класа. Завидя още повече на лекотата на живота на семейство Ричардли, когато по време на женски разговор в скромната кухня от шестдесет квадрата, докато подреждаха съдомиялната машина, Катрин й разкри, че Сидни е бил заченат без помощта на никакви технологии. А Катрин беше на четиридесет и две! Минди си легна с болка на душа и след като Джеймс заспа (както обикновено — веднага), потъна в размисъл на великата загадка кой какво получава от живота и защо.