След четиридесетия си рожден ден, в разгара на задължителното зараждащо се недоволство от всичко, Минди бе започнала да ходи на психоаналитик — жена, който специализираше в един нов подход, наречен „приспособяване към живота“. Психоаналитичката беше красива, зряла жена в края на тридесетте, с гладката кожа на маниачка на тема красота. Беше облечена в тясна кафява пола, риза на леопардови шарки и пантофки без пръсти на „Маноло Бланик“. Имаше петгодишна дъщеря и бе наскоро разведена.
— Какво искаш, Минди? — бе попитала тя с равен, делови глас. — Ако някой ти предостави възможността да си поискаш нещо, какво би било то? Не мисли, просто отговори!
— Бебе — бе отговорила Минди. — Искам още едно дете. Сладко момиченце. — Преди да го бе изрекла на глас, Минди нямаше никаква представа каква беше болката й.
— И защо? — бе попитала психоаналитичката.
— Искам да се раздавам на някого.
— Но нали вече имаш съпруг и дете?! Не ти ли стигат?
— Да, обаче синът ми вече е на десет — бе отговорила тогава Минди.
— Ясно. Искаш застраховка за живот — констатира психоаналитичката.
— Не ви разбирам — погледна я озадачено Минди.
— Искаш да се застраховаш, че и след десет години някой ще има нужда от теб. Тогава, когато синът ти завърши колежа и престанеш да му бъдеш нужна.
— Аха! — засмя се Минди. — Но моят син не е такъв. Винаги има нужда от мен!
— А така ли ще бъде и в бъдеще? Ако се окаже, че няма?
— Да не би да искате да кажете, че каквото и да сторя, не мога да спечеля? — попита Минди.
— Можеш да спечелиш, разбира се! Всеки може, стига да знае какво иска и да се фокусира върху него. И ако е готов на известни саможертви. Винаги казвам на клиентите си, че такова нещо като безплатни обувки няма.
— Имате предвид пациентите си, нали?
— Нищо подобно — отсече психоаналитичката. — Те са клиенти! Защото не са болни, нали така?!
Предписаха й ксанакс — по една таблетка вечер преди лягане за намаляване на тревожността и регулиране на лошите навици за сън (всяка нощ тя се будеше четири часа, след като беше заспала, а после цели два часа стоеше будна и размишляваше за живота). Освен това психоаналитичката я изпрати при най-добрия специалист по безплодие в Манхатън, който иначе предпочиташе клиенти от елита, но приемаше и други, стига да са му препоръчани от негови близки колеги. В началото докторът й беше предписал пренатални витамини и много късмет. Минди веднага разбра, че нищо няма да стане, защото тя не беше от хората с късмет. Нито тя, нито Джеймс можеха да се похвалят с такъв.
След две години, прекарани във все по-усложняващи се процедури, Минди се предаде. Направи сметка на спестяванията им и прецени, че не може да си позволи да продължи.
„Мога да преброя дните, в които съм се чувствала истински удовлетворена, само на пръстите на едната си ръка — написа тя сега на компютъра си. — Грозна цифра за държава, където преследването на щастието се счита за толкова неотменно човешко право, че дори е залегнало в Конституцията. Но може би точно в това е разковничето — за важно се смята преследването на щастието, а не реалното му постигане.“
Тук Минди спря и отново се замисли за уикенда в Хамптънс. На сутринта всички излязоха на разходка по плажа и тя пое Сидни, който не й пречеше да се бори с мекия пясък близо до вълните. Къщите, разположени зад дюните, бяха огромни — триумфални свидетелства за това, което някои мъже могат да постигнат, и онова, което друга не могат. А следобед, когато се върнаха в къщата, Редмън организира игра на футбол.
Катрин и Минди се разположиха на верандата и се загледаха в мъжете.
— Прекрасен ден, нали? — изрече домакинята поне за десети път.