— Да, разкошен — съгласи се Минди също за десети път.
Катрин примижа, загледа се в играещите на моравата мъже и отбеляза:
— Сам е много сладък!
— Е, да. Добре изглежда — усмихна се гордо Минди. — Но Джеймс също беше сладък, когато беше по-млад.
— Все още е привлекателен — изрече любезно Катрин.
— Много мило от твоя страна, но това не е вярно — отсече Минди. Катрин я изгледа толкова стреснато, че тя бе длъжна да се доизясни: — Аз съм от хората, които не обичат да се самозалъгват. Опитвам се да живея с истината.
— А дали е здравословно? — попита неуверено Катрин.
— Вероятно не.
После се възцари мълчание. Мъжете обикаляха тромаво моравата, съпътствани от тежкото си дишане, което издаваше началото на старостта, ала въпреки това Минди им завиждаше заради свободата и желанието да си доставят удоволствие.
— Щастлива ли си с Редмън? — попита внезапно.
— Странно е, че ми задаваш точно този въпрос — отговори Катрин. — Когато бях бременна, бях много уплашена. Нямах никаква представа какъв ще бъде той като баща. Това бе един от най-напрегнатите моменти във връзката ни.
— Така ли?
— Защото и тогава не спря да излиза всяка вечер. Мислех си: „Така ли ще се държи и когато се роди бебето? Дали за пореден път не се излъгах в мъжа до себе си?“ Защото една жена не може да опознае никой мъж, докато не му роди дете. И тогава всичко се разбира: дали е мил, дали е толерантен, дали умее да обича, дали е незрял и егоист. Когато имаш дете, разполагаш само с два пътя към своя съпруг — или го заобичваш още повече, или преставаш да го уважаваш. А ако престанеш да го уважаваш, няма връщане назад. Та искам да кажа — прокашля се Катрин, — че ако Редмън някога си позволи да удари Сидни или да му се разкрещи, или да възнегодува, че плаче… просто не знам какво ще правя тогава.
— О, той никога не би сторил подобно нещо! Редмън се гордее толкова много с цивилизоваността си!
— Така е, но когато имаш дете, не можеш да не вземеш под внимание всички алтернативи. Вероятно се дължи на нашата женска природа, на желанието ни да предпазваме децата си от всичко. А как е Джеймс като баща, между другото?
— Още от началото беше страхотен — отговори Минди. — Иначе не е идеален…
— Че има ли изобщо идеален човек?!
— Права си. Но със Сам се държеше много мило. Когато бях бременна, той изчете всички книги за бъдещи родители, които успя да намери. Малко издребнява, но…
— Като повечето журналисти! — вметна Катрин.
— Именно. Та обича си той детайлите. А ето, че Сам се оказа страхотно дете!
Минди се отпусна назад в стола си и се отдаде на магията на топлия летен ден. Онова, което бе казала на Катрин за Джеймс, бе само отчасти истина. Всъщност Джеймс бе започнал да се държи като невротик по отношение на Сам — надзираваше стриктно какво яде и дори какви памперси носи — дотам, че веднъж двамата започнаха да се карат насред рафтовете с бебешки пелени в супермаркета. Всеки от тях носеше под маската си неизменна ненавист към другия — оттогава, та до ден днешен. И дори най-дребният повод бе достатъчен, за да я изтласка на повърхността. Да, Катрин като че ли беше права. Всичките проблеми на брака им се кореняха в онези първи месеци след раждането на Сам. Много е вероятно Джеймс също да е бил уплашен, както беше и тя, но отказа да си го признае. А тя пък възприе поведението му като директно нападение срещу майчинските й качества. Притесняваше се, че дълбоко в себе си той я смята за лоша майка и че се опитва да го докаже, като критикува всички нейни решения. Това пък на свой ред събуждаше чувството й за вина. Взе си само шестте седмици отпуск по майчинство и нито ден повече, очаквайки с нетърпение завръщането си на работа. Защото копнееше да излезе от дома и да се отдалечи от това бебе, което очакваше толкова много от нея, че чак я плашеше, и което събуждаше в сърцето й толкова много любов, че също я плашеше. Да, постепенно свикнаха, както става с повечето родители, и осъзнаването, че са създали малкия Сам заедно, в крайна сметка се оказа достатъчно значимо основание за смекчаване на враждебността им. Но дребните пререкания относно отглеждането и възпитанието му продължаваха и до днес.
„Нямам всичко и постепенно си давам сметка, че вероятно никога няма да го имам — продължи да пише Минди. — Но мисля, че вече мога да живея с тази мисъл. Вероятно истинските ми страхове се крият някъде другаде — че се отказах от преследването на щастието. Питам се коя ли ще бъда, ако се оставя да бъда себе си?“