Минди качи новия си блог в мрежата, а когато вечерта се върна на Пето авеню № 1 и мина покрай асансьора, случайно зърна отражението си в огромното опушено огледало на стената. „Коя е тази жена на средна възраст срещу мен?“ — запита се тя.
— Минди, пристигна една пратка за вас! — подвикна й портиерът Роберто.
Пакетът беше голям и тежък и Минди едва успя да си отключи, придържайки го с една ръка. Запъти се директно към спалнята, за да се преоблече, и хвърли пакета на леглото. Макар че беше адресиран до Джеймс, когато забеляза, че подателят е Редмън Ричардли, тя реши, че сигурно е нещо важно, и го отвори. Вътре видя три пилотни екземпляра от новия роман на Джеймс.
Отвори книгата, прочете два абзаца и я остави на леглото с чувство на вина. Онова, което беше прочела, се оказа много по-добро от очакваното. Преди две години бе изчела половината от книгата на съпруга си в работен вариант и се беше уплашила. Беше се уплашила да продължи. Тогава си мислеше, че книгата не е особено добра. Но тъй като не желаеше да наранява чувствата на Джеймс, обяви, че не е неин тип материал. Пробутването на лъжата беше лесно, тъй като романът и без това беше исторически — за някакъв истински тип на име Дейвид Бушнел, който изобретил първата подводница. Мнозина подозирали, че Дейвид Бушнел е гей, защото никога не се оженил. Не че днес това би имало някакво значение, но през седемнадесети век, когато се развиваше действието, единствените мъже, които никога не са се женили, били хомосексуалистите. Тогава Минди бе попитала Джеймс дали не възнамерява да задълбае повече в сексуалната ориентация на героя си и в импликациите й, обаче той я бе изгледал на кръв и категорично бе отказал. Подчерта, че Дейвид Бушнел е бил учен. Обикновено селянче с огромна любов към математиката, което успява да учи в „Йейл“, а после изобретява не само подводницата, но и подводните бомби. Само че бомбите нещо не се получили.
— Значи, с други думи, той е бил терорист — заключи Минди.
— Би могло и така да се каже — бе отговорил Джеймс. И това бе последният им разговор за книгата.
Но само защото отказваш да говориш за нещо не означава, че можеш да го накараш да изчезне. Тази книга, с всичките й осемстотин страници ръкопис, беше лежала между тях като стена месеци наред — докато накрая Джеймс не бе предал копие от нея на своя издател.
Сега тя откри съпруга си на цимента в тесния вътрешен двор от другата страна на апартамента. Пиеше уиски. Минди приседна до него на стола с металните подлакътници и плетената пластмасова седалка, която беше купила от един онлайн магазин преди много години — тогава, когато този вид търговия беше все още новост и хората й се връзваха („Купих го онлайн!“ — „Невъзможно!“ — „Напротив! И знаеш ли само колко е лесно?!“). Отпусна се на облегалката и изхлузи обувките си. После каза:
— Пилотните ти екземпляри пристигнаха. — Погледна към чашата в ръката му и отбеляза: — Не си ли започнал малко раничко днес?
Джеймс вдигна чашата си и обяви:
— Празнувам! От „Епъл“ искат да вземат книгата ми! Ще я изложат в магазините си през февруари. Решили да експериментират с книги, та избрали като първо заглавие моето. Според Редмън това на практика ни гарантира продажби от минимум двеста хиляди екземпляра! Защото хората се доверяват на името на „Епъл“, а не на автора. На автора никой не обръща внимание. Важно е мнението на компютъра! Както и да е. Обаче, както вървят нещата, вероятно в най-скоро време ще спечеля най-малко половин милион долара. — Направи пауза. После: — Какво ще кажеш?
— Нямам думи — прошепна Минди.
Тази вечер Енид пресече Пето авеню, за да отиде на гости на мащехата си — Флоси Дейвис. Не изгаряше от желание да я посещава, но тъй като Флоси вече беше на деветдесет и три, смяташе, че ще бъде проява на неучтивост да я избягва. Пък и Флоси надали щеше да изкара още кой знае колко — макар че, от друга страна, тя чукаше на вратата на смъртта вече петнадесет години (по нейните собствени думи) и все още никой не желаеше да й отвори.
Както обикновено, завари я в леглото, Флоси рядко напускаше двустайния си апартамент, но въпреки това никога не пропускаше да изпълни рутинната си процедура по гримиране, която бе възприела още като млада танцьорка. Бялата й коса имаше лек жълтеникав нюанс и беше качена на върха на главата й. Когато беше по-млада, я беше изрусявала и вдигала на кок, който приличаше на клечка захарен памук. Енид си имаше своя теория — че от постоянното изрусяване мозъкът на Флоси се е стопил, тъй като нищо не правеше както трябва и винаги настояваше, че е права, дори когато доказателствата сочеха точно обратното. Единственото, с което бе постигнала частичен успех, бяха мъжете. На деветнадесет бе успяла да грабне бащата на Енид — Бъгси Мърл, нефтен предприемач от Тексас. Когато той се спомина на петдесет и пет от инфаркт Флоси бе побързала да го замени с доста по-възрастния от нея вдовец Стаили Дейвис, който беше собственик на вестникарска верига. С толкова много пари и толкова малко работа, Флоси се бе отдала на преследването на велика цел — превръщането й във водеща светска дама на Ню Йорк. Ала очевидно бе пропуснала да добави към тази своя цел няколко важни черти на характера — самоконтрол и дисциплина. Поради което единственото, което й бе останало днес, бяха проблемите със сърцето и венците, хриповете, докато говореше, телевизията и посещенията на Енид и Филип, Флоси беше живият пример за това колко ужасно е да остарееш, а още по-ужасно — че не можеш да сториш нищо по този въпрос.