— Ето, че Луиз най-сетне е мъртва! — извика триумфално Флоси, още щом зърна Енид. — Не мога да си кривя душата, че съжалявам! Не! Никой не заслужава подобен край повече от нея! Знаех си, че ще стане така!
Енид въздъхна. Типично за Флоси — абсолютно алогична в анализите си. Сигурно защото никога не й се беше налагало да се потруди здраво за каквото и да било.
— Не бих нарекла смъртта й „заслужен край“ — обади се предпазливо Енид. — Все пак беше на деветдесет и девет. В крайна сметка всички умират, така че смъртта не би могла да се определи като наказание. От мига, в който се родим, животът ни върви в една-единствена посока — към смъртта.
— Защо повдигаш подобен въпрос? — изгледа я Флоси.
— Важно е да погледнем истината в очите — обясни Енид.
— Аз не искам да поглеждам истината в очите! Какво й е хубавото на тази истина? Помисли само, ако всички започнат да гледат истината в очите, по света няма да останат човеци — защото всички ще се самоубият!
— Може и да е така — съгласи се Енид.
— Така е, но не и за теб, Енид! — натърти Флоси и се надигна на лакти в леглото, подготвяйки се за вербална атака. — Ти така и не се омъжи, така и не роди деца! Повечето жени на твое място биха се самоубили! Но не и ти! Ти просто продължаваш напред, без да ти пука! Възхищавам ти се! Никога не бих могла да бъда стара мома като теб!
— Днес хората използват просто думата „неомъжена“.
— Хубаво де! — махна с ръка Флоси, а после добави със светнали очи: — От друга страна, как да усещаш липсата на нещо, което никога не си имала!
— Говориш нелепици, Флоси! — изгледа я Енид. — Ако това, което казваш, беше вярно, нямаше да съществува завистта! Нямаше да има дори нещастие!
— Аз не съм завиждала на Луиз — върна се на любимата си тема мащехата й. — Всички твърдят, че съм й завиждала, но това не беше така! Защо да й завиждам? Та тя дори нямаше хубаво тяло! Никакви гърди!
— Флоси — изрече търпеливо Енид, — ако не й завиждаше, тогава защо я обвини в кражба?
— Защото бях права! — извика старицата. Хъхренето й стана по-силно и тя протегна ръка към инхалатора на нощното си шкафче. — Тази жена… — продължи между две вдишвания — … беше крадла! И дори нещо повече!
Енид стана и донесе на Флоси чаша вода. Подаде й я и изрече меко:
— Хайде, пийни си вода! И забрави за миналото!
— Тогава къде е? — не се предаваше Флоси. — Къде е кръстът на Кървавата Мери?
— Няма никакво доказателство, че кръстът изобщо е съществувал — отсече Енид.
— Нямало доказателство ли? — ококори се старицата. — То е точно пред очите ти! В картината на Холбайн! Виси на врата й! Освен това има и документи, които разказват за подарък на папа Юлий Трети за кралица Мери Огюарт в знак на благодарност за усилията й да съхрани католицизма в Англия!
— Съществува само един такъв документ — изтъкна Енид. — И автентичността му така и не е доказана!
— Ами снимката?
— Направена е през 1910 година. Което ще рече, че е точно толкова реална, колкото и снимка на чудовището от Лох Нес!
— Не мога да разбера защо отказваш да ми повярваш! — простена обидено Флоси. — Виждала съм кръста с очите си! В подземията на музея „Метрополитън“! Не трябваше да го изпускам от поглед, обаче него следобед трябваше да ходя на модното ревю на Полин Трижер. А Луиз също ходи до музея през онзи ден!
— Флоси, скъпа — каза търпеливо Енид, — не разбираш ли? Не схващаш ли, че е възможно и ти самата да си го грабнала в бързината?! Стига да съществува.