Нямало работа. Така й каза агентът й. Отсъствала твърде дълго, а и вече била прехвърлила тридесет и петте. Допълни, че би трябвало да се заеме с онова, на което се посвещават всички актриси на нейната възраст — да започне да ражда деца. Така, останала съвсем сама в Лос Анджелис, все още невъзстановена от внезапната смърт на съпруга са, Шайфър бавно, но сигурно изпадна в депресия. И един ден просто не си направи труда да стане от леглото. Остана там седмици наред.
Междувременно Филип отново се бе появил в Лос Анджелис, но тя си намери извинение да не се срещне с него. Нямаше сили да се вижда с когото и да било. Нямаше сили да излезе и от къщата си в Лос Фелис. Изтощаваше я дори самата мисъл, че трябва да шофира до супермаркета, а докато събере енергия и за най-дребното нещо, минаваха часове. Понякога наистина отиваше на пазар просто защото нямаше избор, но докато вземаше острите завои, не веднъж и два пъти се питаше дали да не натисне газта и да изхвърчи в пропастта. Ала тъй като не беше сигурна дали стопроцентово ще умре и опасявайки се да не стане по-лошо, всеки път се отказваше.
Един следобед агентът й я принуди да отиде на обяд в полоклуба. Тя мълчеше и чоплеше безсилно храната си.
— Хей, какво ти е? — попита я той.
Тя поклати глава и промърмори:
— Не знам.
— Не мога да те рекламирам в такъв вид! Знаеш, че Холивуд е жесток град! Ще решат, че никога повече няма да можеш да работиш — ако вече не са започнали да го казват, разбира се. Защо не заминеш в пустинята? Или за Мексико? Дори в Малибу, за бога! Махни се за няколко седмици. Или за месец! А когато се върнеш, вероятно ще съм успял да ти намеря роля като нечия майка.
Когато безкрайният обяд свърши и тя пое обратно с колата си по булевард „Сънсет“, изведнъж избухна в неконтролируем плач и не можа да спре в продължение на няколко часа. Необяснимото отчаяние беше налице, разбира се, но далеч по-страшен от него беше срамът. От хора като нея не се очакваше да се депресират, но ето че тя се чувстваше разнебитена и нямаше представа как да си помогне. Изцяло от съжаление агентът й изпрати сценария за някакъв телевизионен сериал. Тя отказа да се срещне със сценариста на обяд, но му разреши да й гостува. Името му беше Том, беше по-млад от нея, беше напорист и чувствителен и ни най-малко притеснен от слабостите й. Каза, че искал да й помогне, и тя му позволи и не след дълго вече бяха любовници, а малко след това той се премести при нея. В крайна сметка не я взеха в сериала, обаче той се оказа хитов и Том направи много пари. Остана с нея, а после се ожениха. След това тя отново тръгна на работа и направи три самостоятелни филма, единият от които беше номиниран за „Оскар“. Последното я върна окончателно на линия. При Том нещата също вървяха добре. Той направи още едно телевизионно шоу, което също се превърна в хит, но тъй като всеки от тях се бе отдал на работата си и нямаха много време един за друг, постепенно между тях се настани необичайна раздразнителност. Тя започна да приема всяка незначителна роля, която й предлагаха, само и само да избяга от него и брака им. Продължиха така още три години, а след това Шайфър разбра, че Том си има любовница. И всичко стана много лесно. С Том бяха женени шест години, но през всичките тези години тя нито за миг не престана да мисли за Филип и за това какъв би бил животът й, ако вместо с другите, живееше с него.
5
В последно време сексът лежеше като тежко бреме на съвестта на Минди Гуч. Двамата с Джеймс не го правеха достатъчно често. Всъщност изобщо не го правеха. Оптимистично погледнато, случваше им се и да го правят — един-два пъти годишно. Ситуацията беше ужасна и неправилна и караше Минди да се чувства като лоша съпруга, която не си изпълнява семейните задължения, но същевременно за нея бе огромно облекчение да не се занимава със секс.
Проблемът бе, че я болеше. Минди бе наясно, че редица жени на средна възраст започват да срещат подобен проблем. Но досега си бе мислила, че се случва едва след менопаузата. Никога не бе предполагала, че на нея ще й се случи толкова рано. В началото, когато се запознаха с Джеймс, та дори до четвъртата, петата година на брака им, тя се гордееше много със своите умения в леглото. Години след раждането на Сам двамата с Джеймс го правеха по веднъж седмично и превръщаха нощта си в паметно събитие. Имаха си техни неща, любими неща. Например Минди обичаше да я завързват, а понякога и тя завързваше съпруга си (използваха специални връзки за тази цел — студентските връзки на съпруга й от „Брукс Брадърдс“), а когато Джеймс беше завързан, тя яхваше пениса му като пакостлива банши. С течение на времето обаче тръпката в секса започна да замира, което си е нормално при семейните двойки, но все пак продължаваха да го правят веднъж-два пъти месечно. Докато преди две години не се появи болката. Минди отиде при своята гинеколожка и се опита да поговори с нея по този въпрос, обаче докторката отсече, че вагината й е нормална, че не била изсъхнала, че тя не навлизала в критическата и че просто трябва да използва лосиони. Минди познаваше отлично лосионите за секс, но и те не помагаха. Тогава си купи вибратор. Нищо особено, просто обикновен малък заоблен цилиндър от светлосиня пластмаса. Нямаше представа защо избра точно светлосин. Може би защото й се стори за предпочитане пред розовия или лилавия. А после, един съботен следобед, докато Джеймс и Сам бяха излезли на разходка, тя се опита да пъхне вибратора във вагината си, но не успя да проникне и сантиметър, когато болката отново се появи. И оттогава насам съзнателно избягваше секса. С всички възможни средства. Джеймс бе достатъчно търпелив, за да не си иска насила, ала липсата на секс в брака им постепенно издигна между тях непреодолима бариера. Минди изпитваше огромна вина и срам, които не се облекчаваха ни най-малко от гласа на разума, който й казваше, че това няма значение.