А сега, когато Джеймс като че ли тръгваше нагоре в кариерата си, може би започваше да има значение. Минди бе наясно, че преуспяващите мъже разполагат с по-богат избор. Което ще рече, че ако тя не му даваше секс, той ще си го потърси другаде. Затова, когато този вторник привечер тя си тръгна от работа, реши, че на всяка цена трябва да даде на Джеймс, независимо колко ще я боли! Ала реалностите на живота отново взеха превес.
— Ще ходите ли на погребението? — попита Роберто, когато тя се появи във фоайето на № 1.
— Какво погребение? — изненада се Минди.
— На госпожа Хаутън. Утре, в църквата „Свети Амброзии“. — При тези думи Роберто, който по принцип винаги си беше усмихнат, се засмя. — Чух, че било частно.
— Погребенията не могат да бъдат частни! — изтъкна Минди.
— Обаче това е! Чух също така, че човек трябва да има специална покана, за да присъства!
— И откъде чу всичко това?
— Е, просто го чух — отговори неопределено Роберто и пак се засмя.
Минди побесня. Вместо да се прибере вкъщи, тя се качи директно при Енид Мърл.
— Какви са тези неща за погребението на госпожа Хаутън, които чувам? — извиси глас тя.
— Това е заупокойна служба, скъпа — отговори любезно Енид. — Иначе госпожа Хаутън отдавна е положена в мястото си на вечен покой.
— А ти ще ходиш ли? — изгледа я подозрително Минди.
— Разбира се.
— А аз защо не съм поканена? Все пак съм президент на борда!
— Госпожа Хаутън имаше твърде много приятели. Това е Ню Йорк, скъпа! Не всеки може да бъде поканен навсякъде.
— Не можеш ли да ми осигуриш покана?
— Не виждам защо ще искаш да ходиш! — отговори все така любезно, но хладно Енид и затръшна вратата под носа й. Все още не беше простила на Минди, че осуети плановете й за разделяне апартамента на Луиз Хаутън.
Когато се прибра в апартамента си, Минди завари Джеймс в кабинета му.
— Току-що ми нанесоха непростима обида! — веднага започна тя, като се отпусна на стария кожен фотьойл. — Оказва се, че всички в сградата са поканени на заупокойната служба на госпожа Хаутън, с изключение на мен!
— Няма смисъл да се ядосваш! — изръмжа Джеймс.
Не беше обичайният Джеймс. Минди го попита какво става.
— Защо не си ми казала, че си започнала да списваш блог? — изгледа я на кръв той.
— Напротив, казах ти.
— Нищо подобно!
— Казах ти, но ти очевидно си забравил.
— Както и да е. Е, днес целият „Снаркър“ е полудял по теб!
— В добрия или в лошия смисъл?
— Ти как мислиш? — изръмжа отново Джеймс и й посочи монитора.
Минди стана и надникна над рамото му към екрана. Заглавието, което видя срещу себе си, гласеше: „ИНТЕРНЕТ МАГНАТКАТА (НИЩО ПОДОБНО!) И КОРПОРАТИВНА МЕДИЙНА ПАЧАВРА МИНДИ ГУЧ НАПАДА ЖИВОТА С ДРЕБНОВАТИ РАЗСБЖДЕНИЯ.“ Непосредствено под заглавието се мъдреше нейна кошмарна цветна снимка, направена й при излизане от работа. Изглеждаше като истинска мизерница в стария си черен тренчкот и старомодната си кафява кожена торба, метната през рамо. Устата й зееше вяло, а от ъгъла, от който беше направена снимката, носът и брадичката й изглеждаха изострени като на Баба Яга. Първата мисъл на Минди бе, че снимката е като че ли по-унищожителна и от текста. През по-голямата част от живота си тя бе полагала значителни усилия да избягва греха на суетата и се бе отнасяла презрително към всички, които се вманиачват на тема външен вид — за нея това бе върхът на лекомислието. Ала снимката от екрана автоматично разби всичките й вътрешни устои. Вече нямаше никакъв смисъл да се преструва, че е красива и че все още изглежда като двадесет и пет годишна, когато всички доказателства сочеха точно обратното. И когато въпросните доказателства бяха на разположение на целия свят, по двадесет и четири часа в денонощие, седем дни седмично. До края на вечността. И може би отвъд. Или най-малкото — до изчерпване на петролните залежи на планетата, до окончателното разтопяване на ледените шапки или докато светъл не бъде унищожен от световна война, метеорит или гигантско цунами.