— Кой е авторът на тази помия? — извиси глас тя. Нетърпелива за отговора, тя се вторачи в дребните букви под заглавието и прочете: — Тайър Кор. Кой пък е този?!
— Няма смисъл да се ядосваш — обади се Джеймс.
— Как така няма да се ядосвам?! Как смеят да публикуват подобни неща?!
— Че на кого му пука?
— На мен! На карта са заложени моята репутация и моят имидж! Аз не съм като тебе, Джеймс! Когато някой ме обиди, аз не си седя кротко и не се примирявам! Предприемам нещо!
— И какво по-точно? — изгледа я със съмнение Джеймс.
— Ще уредя това хлапе да бъде уволнено!
Джеймс издаде звук, който приличаше по-скоро на грухтене.
— Очевидно не разбираш, че всичките тези уебсайтове са собственост на различни корпорации! — започна да набира скорост Минди. — Или ако не са, съвсем скоро ще бъдат! А аз имам връзки! В корпоративния свят! Не случайно ме наричат „корпоративна медийна пачавра“! О, боже, трябва да си пусна Моцарт!
В последно време Минди установяваше, че Моцарт й действа изключително успокояващо. Да, поредният знак за навлизане в средната възраст.
Но за да си пусне Моцарт, трябваше да стане и да отиде в своя кабинет, който се намираше зад съседната врата. От купчината с дискове си избра „Вълшебната флейта“. Увертюрата с тържественото начало на ударните и обоите, следвани от изящния звук на струнните инструменти, автоматично извади съзнанието й от мрачните мисли. Но веднага след това допусна грешката да погледне към компютъра. Скрийнсейвърът й беше включен — снимка на Сам, облечен като динозавър за Хелоуин. На три годинки беше буквално луднал по динозаврите. Минди се опита да извърне очи, ала компютърът я викаше. „Снаркър“ я викаше! Не издържа. Отвори уебсайта и отново прочете статията.
— Минди! — дочу обвинителния глас на Джеймс, който се появи ненадейно в кабинета й. — Какво правиш?
— Работя.
— Глупости! Седиш си тук и четеш глупостите за себе си! — Очевидно вече набрал скорост, продължи тирадата си: — Именно това е неврозата на новото хилядолетие! Защото това не е вглъбяване в себе си, а пристрастяване към себе си! И точно затова… — Тук вече бе толкова развълнуван, че започна да заеква. — … точно затова… започнах да пиша за… за Дейвид Бушнел!
— Какво? — изгледа го объркана Минди.
— Дейвид Бушнел не се е занимавал със себе си! — изрече вече по-уравновесено той, отпусна се на дивана й и се изтегна, приготвяйки се за продължителна дискусия относно своята книга. — За разлика от могулите, които днес управляват света, за разлика от журналистите, брокерите, адвокатите и всички останали, които се опитват да си оправят живота на гърба на другите…
Минди се втренчи в съпруга си, очевидно неспособна да схване връзката с главната тема. Затова реши сама да върне разговора към себе си.
— Не мога да не му обърна внимание! — извика. — Как смеят?! И защо точно мен? Защо са решили да правят на посмешище точно мен!
Да, Минди за пореден път отказваше да говори за книгата му. При други обстоятелства щеше да се примири. Но точно днес не бе в настроение да проявява търпимост към съпругата си. Джеймс се изправи и започна да разглежда дисковете й.
— И защо да не те правят на посмешище? — отбеляза, докато оглеждаше един диск с най-големите хитове на „Ролинг Стоунс“. Включваше и „Малкият помощник на мама“. Ще трябва да го чуе.