— Защо?
— Защото съм й сърдита.
— Не забърквай детето в подобни глупости! — намеси се Джеймс.
— Та мога ли да отида? — попита предпазливо Сам.
— Можеш, разбира се! — махна с ръка баща му. А когато Сам излезе, той продължи тирадата си: — Риалити телевизии, блогове, коментатори — всичко това са елементи от културата на паразитизма!
И автоматично се запита защо изрича подобни неща. Защо не може да приеме новото? Защо не може да хареса това съвременно човешко същество, този завършен егоцентрик и настървен консуматор?
Сам Гуч носеше издайническите белези на напълващия младеж и раните на дете, израсло в Ню Йорк. Не беше невинен. Престана да бъде невинен някъде между втората и четвъртата си година, когато започнаха да го аплодират заради зрелите забележки. Минди много обичаше да повтаря умотворенията му пред своите колеги, задължително добавяйки (винаги с подходящата доза възхищение): „Как му хрумват подобни неща, не мога да разбера! Та той е само на… [попълваш подходящите години].“
А сега, на тринадесет, самият Сам бе започнал да се притеснява от прекомерните си знания. Понякога се чувстваше уморен от живота и често се питаше какво ли ще стане с него — да, нещо със сигурност щеше да стане, защото с децата на Ню Йорк не може да не стане нещо. Но освен това бе наясно, че не разполага със същите предимства, с които разполагаха неговите приятели. Живееше в една от най-добрите кооперации в Манхатън, но в най-лошия апартамент в нея. Не го освобождаваха от училище заради триседмични ваканции в Кения, нито пък празнуваше рождения си ден в „Челси Пиърс“. Никога не можеше да отиде да слуша как баща му свири на соло китара в „Медисън Скуеър Гардън“. Когато Сам напускаше града, то бе, за да отиде на гости в летните къщи на хлапета с по-богати и по-успели родители от неговите. Баща му го тикаше да ходи на подобни места, уж за да събирал опит — живееше си с убеждението, че за да си писател, трябва да познаваш максимална част от живота, макар че надали се сещаше, че самият той не притежава почти никакъв опит. Вследствие на което днес Сам притежаваше опит, който не изгаряше от нетърпение да притежава, най-вече във връзка с момичетата. Доколкото можеше да схване, момичетата имаха нужда от постоянно внимание. Когато се събираха в лятната къща на някой от неговите съученици, родителите обикновено оставяха децата да се забавляват сами. Момчетата се правеха на мъжкари, а момичетата — на луди. И на някакъв етап някой се разплакваше. Така, когато се прибереше вкъщи, Сам се чувстваше толкова изтощен, сякаш не бяха минали само два дена, а цели две години.
Майка му задължително го очакваше. И след не повече от час-два питаше:
— Сам, написа ли благодарствено писмо?
— Не, мамо. Нелепо е!
— Никой не се чувства нелепо, когато получава благодарствено писмо!
— Да де, обаче на мен ми е неудобно.
— Защо?
— Защото никой друг не изпраща благодарствени писма!
— Защото никой не е така добре възпитан като теб, сине! Някой ден ще разбереш! Някой ден някой ще си спомни, че е получил благодарствено писмо от теб и ще те вземе на работа!
— Нямам намерение да работя за когото и да било!
Тогава майка му се приближаваше, прегръщаше го и прошепваше:
— Разбира се, Сами! Ти си толкова умен! Някой ден ще управляваш света!
И така Сами се превърна в компютърен спец, което впечатли само родителите му и всички възрастни, родени преди 1985.
— Още не можеше да говори, когато сърфираше в интернет! — хвалеше се майка му.
На шест, след като беше приет в едно от най-добрите училища на Ню Йорк — предимство, осигурено му от често противната, но непоколебима решимост на майка му да му даде най-доброто (Минди бе от хората, за които другите обикновено казваха: „Ако искаш да се отървеш от нея, по-добре се съгласи на всичко!“). — Сам си даде сметка, че ако иска да поддържа изкуствено завишения си статус, трябва да си изкарва нещо допълнително. Затова, още когато навърши десет, той вече си бе създал свой собствен компютърен бизнес в кооперацията. Оттогава бяха изминали повече от три години.
Като бизнесмен беше твърд, но справедлив. Вземаше по сто долара на час от собствениците като Филип Оукланд, Енид Мърл, тихите лекари и адвокатите, от жената, която беше мениджър на рок банда, но на портиерите и носачите помагаше безплатно. За да ги компенсира заради майка си. Портиерите бяха убедени, че най-големите кавгаджии са и най-стиснатите по Коледа, а майка му водеше списъка на тези последователи на Скрудж. Когато подаваше двадесет или петдесетдоларовите банкноти за коледните премии на персонала, го правеше с такава физиономия, сякаш току-що беше сдъвкала киселец. Проверяваше пликовете по сто пъти, прехвърляйки име по име списъка от двадесет и петте портиери и носачи на сградата и ако откриеше грешка — което обикновено ставаше, защото се оказваше, че е измъкнала повече банкноти от по двадесет или петдесет долара от банкомата — тя грабваше банкнотата със светнали очи и грижливо я поставяше в портфейла си. Но пък усилията на Сам му се отплащаха. Беше обичан от всички в тази сграда, а Минди беше толерирана — всеобщото мнение бе, че Минди не е чак толкова лоша, колкото изглежда. „Все пак има добър син, което в наше време говори много за една жена!“ — шушукаха си портиерите.