И ето че сега се налагаше да впрегне отново в действие чара си, за да заглади поредното лошо впечатление, оставено от майка му — този път с Енид Мърл.
Във фоайето Сам налетя на някакво непознато момиче, застанало точно пред асансьорите и свело глава към дисплея на телефона си. Той познаваше всички в тази кооперация, затова не можа да не се запита коя е тя, защо е тук и при кого точно отива. Беше облечена с късо зелено сако, тъмни дънки и сандали на висок ток и никак не беше за изхвърляне. Не че в училище не бе виждал красиви момичета. Такива имаше и там, и на улицата, и по страниците на списанията. Обаче това момиче с неестествено дебели устни, извити при връхчетата по твърде мръснишки начин, беше някак си по-различно от всички тях. Дрехите й бяха безсъмнено скъпи, но незнайно защо изглеждаше малко прекалено перфектна. Точно в този момент тя погледна към Сам, но веднага извърна очи, сякаш смутена от нещо.
Момичето беше Лола Фабрикънт, която отиваше на интервю при Филип Оукланд. Сам бе уловил Лола в един много рядък за нея миг на уязвимост. Разходката по Пето авеню до сградата на № 1 я бе разтревожила не на шега. Възпитана отдалече да различава статуса на хората и нещата, тя имаше усет както за крещящите, така и за по-неуловимите нюанси в различните видове жилищни сгради, стоки и услуги. В резултат на всичко това, докато се разхождаше по Пето авеню, тя не можа да не забележи огромната разлика между него и Единадесета улица, където вече живееше — разлика, която Лола възприе като кръвна обида срещу привилегированото й положение на момиче, на което всичко се полага по право. „Пето авеню е толкова по-хубаво от Единадесета улица! Тогава аз защо не живея тук?!“ — питаше се тя. А когато стигна до извисяващата се величествена фасада на № 1 с не един, а с цели два входа, с фоайе с ламперия по стените (като мъжки клуб) и трима портиери в униформи и бели ръкавици, които се надпреварваха да я посрещнат и да я обслужат (като пажовете в приказките), тя едва не изкрещя: „АЗ защо не живея тук?!“
Но докато чакаше асансьора, тя си каза, че все някой ден ще дойде да живее тук! Няма начин да не дойде! Заслужаваше го!
А после сведе поглед и зърна някакъв пубертет, който се беше вторачил в нея. И деца ли живеят в тази сграда? Виж ти! Незнайно защо до този момент Лола не си бе помисляла, че в Ню Йорк живеят и деца.
Момчето влезе в асансьора след нея. Натисна бутона за тринадесетия етаж, а после попита:
— Вие закъде сте?
— За тринадесетия — отговори Лола.
Сам кимна. Ясно. Момичето отива при Филип Оукланд. Е, връзваше се. Майка му открай време казваше, че Филип Оукланд си живее като цар и че животът по принцип е несправедлив.
Малко преди появата на Лола за интервюто Филип получи обаждане от своя агент.
— Ама че хора! — започна агентът.
— Какъв е проблемът? — попита Филип. Въпреки затрудненията, съпътстващи написването на новия му сценарий, вчера той бе успял да предаде поредния работен вариант на „Завръщане при шаферките“. Което си беше съвсем навреме.
— В този бизнес май никой не знае какво точно иска и защо! — възкликна раздразнено агентът. — Обаждам се, за да те предупредя, че студиото е обявило спешен конферентен разговор за днес следобед!
— Мамка им! — ядоса се Филип. — Звучи ми като корпоративна намеса!
— Всичко в този свят е корпоративна намеса! Защото ако някой имаше представа как се правят хубави филми в наши дни, сега нямаше да водим този разговор!
Веднага след като агентът затвори, позвъниха от студиото. Асистентката го накара да чака десет минути височайшето обаждане на шефката си. Шефката имаше дипломи по бизнес и право — степени, които би трябвало да се считат за неуместни, когато става въпрос за разбиране на творческия процес, но които общественото мнение беше превърнало в еквивалент на наградата „Пулицър“ за литература.