— Ти си още дете! Целият ти живот е пред теб!
Тя махна презрително и рече:
— Всички все това повтарят, обаче да ти кажа, изобщо не е вярно! Защото в наши дни ако ще се издигаш, трябва да го направиш веднага! Ако не го сториш, изоставаш. И това е краят ти!
— Така ли? — изгледа я изумен Филип.
— Ами да! — кимна тя с блеснали очи. — Нещата са се променили! Ако ти искаш нещо, трябва да си наясно, че още милион души го искат! — Направи пауза, наклони глава и се загледа в черния си педикюр. — Обаче мен това не ме притеснява. Аз съм си борбена натура. Обичам да побеждавам. И обикновено побеждавам!
„Аха! — възкликна вътрешно Филип, внезапно вдъхновен. — Ето от това има нужда моята героиня! Необузданата самоувереност на младостта!“
— Та каква е тази работа, която предлагаш? — попита Лола. — Какво точно се очаква от мен да правя? Нали не искаш да ти вземам дрехите от химическо или нещо подобно?
— О, нещо много по-страшно! — започна, този път сериозно, Филип. — Очаквам от теб да ми правиш някои проучвания. Но освен това ще очаквам да ми бъдеш и асистентка. Това ще рече, че когато провеждам конферентен разговор, ти ще стоиш до мен и ще си водиш бележки. Ако напиша нещо на ръка, ти ще го препечаташ на компютъра. Освен това очаквам от теб да изчиташ всеки мой ръкопис, преди да го пуснем, като следиш най-вече за правописни, печатни грешки и пропуски във връзките. А от време на време мога да те ползвам и като уред за сверяване на часовника си.
— Което ще рече?
— Например сега работя по един сценарий, който се нарича „Завръщане при шаферките“. Та във връзка е него се питам възможно ли е една двадесет и две годишна съвременна жена да се вманиачи на тема брак?
— Ама ти не си ли гледал „Булкодзили“? — ахна Лола.
— Какво е това? — озадачи се Филип.
— Боже Господи! — възкликна Лола и се приготви да започне дискусия по една от любимите си теми — риалити шоута. — Там се разказва за жени, които дотолкова се вманиачват на тема „брак“, че накрая буквално лудват!
Филип се замисли, отново започна да потропва с химикала по бюрото си и накрая попита:
— Но защо? Какво му е толкова хубавото на това да си женен?
— Днес всяко разумно момиче иска да се омъжи. И при това — докато е все още младо!
— А аз си мислех, че жените първо държат да направят кариера, така че до тридесет вече да са превзели света!
— О, това важи за старото поколение жени! — обясни търпеливо Лола. — Днес всички млади момичета бързат да се омъжат и да родят деца. Защото не искат да свършат като майките си!
— Че какво не им е наред на майките им?
— Нещастни са — кимна съзаклятнически Лола. — Обаче момичетата от моето поколение не са от хората, които се примиряват с нещастието!
Внезапно Филип усети, че ръцете го засърбяват за работа. Смъкна крака от бюрото си и се изправи.
— Това ли е? — попита Лола.
— Това е — кимна той.
Вдигна чантата си — сива торба от змийска кожа, която, ако се съдеше по големината, сигурно беше направена от кожата на цяла боа.
— Получавам ли работата? — попита директно момичето.
— Какво ще кажеш и двамата да си помислим и утре пак да се чуем? — отговори уклончиво Филип.
Лола помръкна.
— Не ме ли харесваш?
— Напротив! Много те харесвам! — натърти той, докато й отваряше вратата. — И точно в това е проблемът!
Когато я изпрати, излезе на терасата, за да си проветри мозъка. Изложението беше южно. Пред него се простираше един модерен градски средновековен пейзаж в бяло, сиво-синьо и теракота. Точно под него се виждаше паркът на площад „Вашингтон“ — кръпка зелена свежест, изпъстрена с човешки точици, всяка от които бързаше по своите си дребни дела.
„Не трябва да го правиш! — упрекна се той. — Не трябва да вземаш на работа това момиче! Ако го направиш, веднага ще легнеш с нея, а това ще бъде катастрофа!“
Но важното е, че най-сетне започваше да усеща сценария си! Затова без да се бави, той си събра нещата и се запъти към малката библиотека на Шесто авеню, която беше отворена до късно и където можеше да работи напълно необезпокояван.
В седем вечерта Шайфър Даймънд вече бе приключила със снимките и в колата на път към града включи своето блекбъри, за да прочете блога на Минди, който й бе изпратила гримьорната: „Нямам всичко и постепенно си давам сметка, че вероятно никога няма да го имам. Но мисля, че вече мога да живея с тази мисъл. Вероятно истинските ми страхове се крият някъде другаде — че се отказах от преследването на щастието. Питам се коя ли ще бъда, ако се оставя да бъда себе си?“