„Не, човек никога не трябва да се отказва от преследването на щастието!“ — каза си Шайфър и веднага след като пристигна на № 1, отиде право на тринадесетия етаж и позвъни на вратата на Филип. Нямаше го. В мига, в който влезе в собствения си апартамент, телефонът иззвъня. Помисли си, че може да е Филип — той беше един от шепата, които знаеха номера на домашния й телефон. Оказа се Били Личфийлд.
— Едно птиченце ми каза, че си се завърнала! — скастри я той. — И защо все още не ми се обаждаш?
— Не че не исках. Просто имам много работа!
— Ако през следващите два часа не възнамеряваш да работиш, нека пийнем по едно в „Да Силвано“! Вечерта е прекрасна!
Да, вечерта наистина беше прекрасна. Защо да кукува сама в този апартамент? Нищо не й пречи да излезе и да поговори с Били, а на Филип може да се обади и по-късно. Стига да се е върнал, разбира се.
Пристигна в ресторанта първа. Поръча си чаша вино и се замисли за Били. Обичаше Били — та кой не го обичаше?! Но в приятелството си с него тя изпитваше собственически чувства. Дори и да минеха години, без да се видят, тя за нищо на света не можеше да го забрави — особено като се има предвид, че той бе един от първите нюйоркчани, с които тя някога се запозна.
Всъщност, ако не беше Били, тя никога нямаше да бъде това, което е днес.
Беше студентка в Колумбийския университет и изучаваше френска литература с втора специалност фотография. През лятото след първи курс успя да се уреди на стаж при един прочут фотограф. Именно на една от онези развратни фотосесии в една от плевните на Сохо се състоя и първата й среща с Били, който в онези години беше редактор на външните снимки във „Вог“. В онези дни шампанското и кокаинът бяха закон, моделът — задължително с три часа закъснял, а насред сесията обслужващ фотографа в спалнята му на фона на някое безкрайно поппарче.
Та тогава, докато чакаха фотографа да си начеше оная работа, Били се обърна към Шайфър с думите:
— Знаеш ли, че си по-красива от модела?
— Да, знам — сви безразлично рамене тя.
— Винаги ли си толкова самоуверена?
— И защо да лъжа за външния си вид? Да не би аз да съм го избрала? Човек е такъв, какъвто се е родил!
— Трябва да застанеш пред обектива! — отсече Били.
— Чувствам се неловко — отговори тя.
Въпреки това когато Били настоя тя да се срещне с един негов познат режисьор, тя се съгласи. И когато режисьорът й предложи да участва в едно прослушване за филм, тя отиде. И когато й дадоха ролята, тя не я отказа. Играеше богато разглезено момиче от предградията и на екрана красотата й се оказа умопомрачителна. А след това отиде на корицата на „Вог“ и прие предложение за участие в рекламната кампания на една козметична фирма и после скъса с приятеля си — свястно, приятно момче от Чикаго, което учеше в медицинския факултет на Колумбийския университет. Пое я най-великият агент на звезди и я инструктира да се премести в Лос Анджелис, което тя и направи. Нае си малка къща на булевард „Сънсет“ и веднага след това получи водещата роля на трагично наивното момиче от „Лятно утро“.
И срещна Филип.
И ето че сега Били, добрият стар Били, се появи задъхано в задължителния си официален костюм. Тя се изправи, за да го прегърне.
— Не мога да повярвам, че вече си тук! А още по-малко мога да повярвам, че ще останеш! — изрече на един дъх той, настани се срещу нея и направи знак на сервитьора. — Хората от Холивуд винаги обещават, че ще останат, и никога не го правят.
— Но аз никога не съм се считала за човек на Холивуд — каза Шайфър. — Защото съм си нюйоркчанка. И това е единствената мисъл, която ме е крепяла през цялото време, докато бях в Лос Анджелис!
— Ню Йорк се промени — изрече Били и в гласа му се прокрадна тъга.
— Много съжалявам за госпожа Хаутън — промърмори Шайфър. — Знам колко близки бяхте с нея.
— Беше много стара. А сега мисля, че най-сетне открих подходящата двойка за нейния апартамент!
— Много хубаво — кимна Шайфър, обаче не й се говореше за имоти. — Били — приведе се тя към него, — виждал ли си Филип Оукланд?