Лола не можеше да не признае на Филип, че знае много. Но всичко, което знаеше, бе на теория, от книгите и въпреки желанието си да бъде автентичен, не знаеше почти нищо за реалния живот. От друга страна, нейният реален живот в Ню Йорк не се очертаваше такъв, на какъвто се беше надявала.
В събота вечерта отиде на нощен клуб с двете момичета, с които се бе запознала на последното интервю. Макар да ги считаше за „посредствени“, нямаше друг избор, тъй като те бяха единствените й познати в Ню Йорк. Оказа се, че ходенето по клубове е едновременно вълнуващо и депресиращо приключение. От първите два клуба направо ги изгониха, но за третия поне им беше разрешено да се наредят на опашка и да чакат. Четиридесет и пет минути те стояха зад бариерата, докато всички, които слизаха от лимузини или джипове, бяха автоматично пускани вътре. И макар да я болеше, че не е член на този ексклузивен клуб, утешаваше се поне с факта, че успя да зърне на живо шест знаменитости. При появата на всяка от тях опашката започваше да жужи като гърмяща змия и изведнъж всички започваха да щракат с фотоапаратите на телефоните си, за да съхранят великия миг завинаги. Вътре в клуба разделението между Важните клечки и Простолюдието беше още по-ярко. Важните клечки седяха на маси, отрупани с бутилки водка и шампанско, зад дебели въжета, охранявани от едри бодигардове, докато Простолюдието беше принудено да се тъпче пред бара като овце на заколение. Докато успееш да си вземеш питие, минаваше още поне половин час, а след това се налагаше да си гушкаш чашата като бебе, защото нямаше никакви гаранции, че после ще можеш да си вземеш ново.
Това приключение накара Лола да заключи, че така няма да стане. Налагаше се да измисли друг начин да си пробие път към блясъка и хайлайфа на Ню Йорк.
Втората сряда от работния живот на Лола я завари опъната на дивана в дневната на Филип, потънала в четене на таблоидни списания. Филип бе отишъл до библиотеката, за да пише, и я бе оставил сама в апартамента му, където от нея се очакваше да прочете ръкописа му и да поправи правописните грешки.
— Нямаш ли си редактор в компютъра? — бе го попитала тя, когато той й подаде ръкописа.
— Не му вярвам — бе отговорил той.
Така Лола положи усилия да поработи, тоест да го прочете, но още на третата дума се сети, че е сряда — денят, в който излизат всички важни таблоидни списания. Захвърли ръкописа и отиде до вестникарския щанд на ъгъла. Обичаше да влиза и да излиза от Пето авеню № 1, така че когато минава покрай портиерите, да може да им кимва приятелски, сякаш наистина живее тук.
Обаче днешните таблоиди се оказаха много скучни — нито една звезда не бе влязла в клиника за наркомани или алкохолици, нито една не бе наддала (изгубила) няколко килца, нито една не бе откраднала нечий съпруг. Което накара Лола да захвърли отегчено списанията настрани. Вдигна глава и осъзнавайки, че е сама в апартамента на Филип, може да се заеме с нещо по-интересно — да се поразходи наоколо и да потършува.
Насочи се към стената с книгите. Цели три рафта от библиотеката бяха пълни с екземпляри от първата книга на Филип — „Лятно утро“, на различни езици, в различни формати и с различни корици. Друг от рафтовете беше пълен с първи издания в твърди корици на класиците, Филип й бе споменал, че ги колекционира и че за някои от тях е платил по пет хиляди долара, като например за първото издание на „Великият Гетсби“ — един от най-смахнатите романи на света, по мнението на Лола. На най-долния рафт имаше колекция от стари вестници и списания. Лола вдигна един брой на „Нюйоркски книжен преглед“ с дата от февруари 1992 година, прелисти го и попадна на критически отзив за книгата на Филип „Звезда на мрака“. „Скука!“ — каза си тя и захвърли списанието. Най-отдолу в купчината зърна стар брой на списание „Вог“. Измъкна го и се загледа в корицата. Септември 1989 година. Едно от водещите заглавия гласеше: „НОВИТЕ ЗВЕЗДНИ ДВОЙКИ“. „За какво му е на Филип стар брой от «Вог»?“ — зачуди се тя и отвори списанието, за да разбере.
Откри отговора още в средата. Десет страници подред разказваха за един доста по-млад Филип и още по-младата тогава Шайфър Даймънд, застанали пред Айфеловата кула, хранещи се един друг с кроасани, разхождащи се по улиците на Париж по бална рокля и смокинг. Подзаглавието гласеше: „Любов през пролетта — носителката на «Оскар» Шайфър Даймънд и лауреатът на наградата «Пулицър» Филип Оукланд разхождат новите парижки колекции.“
Лола грабна списанието, настани се обратно на дивана и започна да оглежда по-внимателно снимките. Нямаше никаква представа, че някога Филип Оукланд и Шайфър Даймънд са били гаджета — усети, че тази новина я изпълва с бясна ревност. През последните няколко дена бе започнала да харесва Филип не на шега, но досега се въздържаше заради възрастта му. Защото, както и да погледнеш нещата, той все пак беше с цели двадесет години по-стар от нея. И макар да изглеждаше доста по-млад, и да бе в добра форма (всяка сутрин ходеше на фитнес), и макар Лола да познаваше маса млади жени, омъжени за доста по-възрастни от тях мъже (например жената на Били Джоел), все пак се притесняваше, че ако „стигне дотам“ с Филип, може да се окаже неприятно изненадана. Ами ако има старчески петна? Или не може да го вдигне?