— Господи! И аз можех да ти направя една снимка с телефона си! Хайде, махай се сега! Искам да спя! Иначе ще полудея!
„Ако вече не си!“ — репликира я наум Джеймс, събра си послушно дрехите и се измъкна от спалнята. Та това е неговият голям ден! Защо всичко на този свят трябва да се върти около Минди?!
Отнесе купчината дрехи в кабинета си и я хвърли на един стол. Загледа се в тях и за момент му заприличаха на парцали на клошар. Отговорникът за връзките с обществеността в офиса на Редмън, наричан с абсурдното име Чери, го бе инструктирал да си вземе три тоалета. Три ризи, три чифта панталони, едно-две сака и два чифта обувки. „Но аз нося предимно маратонки!“ — бе се възмутил Джеймс. „Дай най-доброто от себе си! — бе вдигнал назидателно пръст Чери. — Снимката трябва да отразява твоята същност!“
„Ако ще отразява същността ми, то тя ще бъде снимка на оплешивяващ мъж на средна възраст!“ — каза си тъжно Джеймс и се насочи към банята. Загледа се в огледалото. Може би трябваше да си обръсне главата. Но тогава щеше да прилича на всеки друг мъж на средна възраст, който е започнал да оплешивява и отчаяно се опитва да скрие този факт. Освен това лицето му като че ли не беше подходящо за гола глава. Чертите му бяха асиметрични, а носът му изглеждаше като чупен и лошо зараснал — но всъщност си беше типичният нос на фамилията Гуч, предаван от поколение на поколение отрудени работници. Щеше му се да има по-специфично лице, като например прихлупените клепачи и замисленият поглед на художник. Присви очи и отпусна устните си, но установи, че изглежда нелепо. Примирен с външния си вид, Джеймс грабна една от прецизно сгънатите пазарски чанти на Минди от „Барнис“, напъха вътре толкова дрехи, колкото можа, и излезе във фоайето на сградата.
Навън валеше. Силно. От малките прозорчета в задната част на апартамента беше трудно да се определи какво точно е времето, така че то можеше да се окаже и по-хубаво, отколкото изглеждаше, но за съжаление обикновено се оказваше по-лошо. Все още нямаше седем сутринта, а Джеймс вече имаше усещането, че денят го е победил. Върна се в апартамента си, за да си вземе чадър, но единственото, което успя да открие в претъпкания тесен килер, беше някакъв стар сгъваем чадър, който на всичко отгоре беше счупен. Джеймс се примири и излезе без чадър. Поспря във фоайето и се загледа в пороя, който се сипеше навън. Пред входа, до бордюра на тротоара бе спрял черен джип. Портиерът Фриц, който тъкмо разстилаше гумена пътека в средата на фоайето, вдигна очи и отбеляза:
— Вали като из ведро? Искате ли да ви извикам такси?
— Няма нужда — отговори Джеймс.
Всъщност имаше нужда от такси, но никога не позволяваше на портиерите да му викат таксита. Беше наясно с мнението им относно бакшишите на Минди, поради което се чувстваше гузен да ги моли да извършват и за него иначе обичайните си задължения, които имаха към останалите, по-щедри на бакшиши обитатели на кооперацията. Реши, че ако наистина направи пари от тази своя книга, за Коледа ще им даде солидна премия.
Вратите на асансьора се отвориха и оттам излезе Шайфър Даймънд. Изведнъж Джеймс се почувства като нищожество. Шайфър бе вдигнала косата си на конска опашка и бе облечена с яркозелен шлифер, дънки и черни ботуши с ниски токове. Не приличаше задължително на филмова звезда, но някак си изглеждаше като нещо повече от обикновен човек, така че, независимо къде се намираше, хората задължително щяха да си казват: „Тази жена е някоя важна клечка!“ и щяха да я заглеждат любопитно. Но актьорите сигурно са свикнали да бъдат гледани. Не е ли това причината, поради която те всъщност избираха тази професия — да бъдат гледани?
— Доста лошо време, нали, Фриц? — обърна се тя към портиера.
— И ще става още по-лошо!
Джеймс излезе отвън и се спря под тентата пред входа. Огледа улицата. Никакво такси. Нищо.
Шайфър Даймънд се появи зад него и попита:
— Накъде отивате?
Джеймс подскочи от изненада и смотолеви:
— Челси.
— Аз също. Елате, ще ви откарам!
— Не, аз…
— Не бъдете глупав! Колата е безплатна. Освен това вали като из ведро!
Фриц се появи и й отвори вратата. Тя се вмъкна на задната седалка.
Джеймс погледна Фриц и си каза: „Какво пък!“ И също влезе.
— Две спирки! — съобщи Шайфър на шофьора. — Къде по-точно отивате? — обърна се към Джеймс.
— Ами, и аз не знам точно. — Бръкна в джоба на дънките си и извади едно смачкано листче, на което си беше записал адреса. — „Индустрия Супер Студио“?