— Пък и обичам да работя. По едно време спрях, но бързо разбрах, че работата ми липсва.
Влязоха в асансьора.
— Тук ли се снима вашият телевизионен сериал? — изненада се Джеймс.
— Не, тук съм за една фотосесия. За корицата на едно от онези списания за жени над четиридесет.
— Не се ли притеснявате?
— Ни най-малко. Представям си, че съм някоя друга жена. В това се състои тайната на актьорската игра!
В този момент асансьорът спря и тя излезе.
Час по-късно лицето на Джеймс бе преминало през ръцете на гримьорната и сега той седеше на високо столче пред син екран, застинал в усмивката на смъртта.
— Вие сте прочут автор, не? — попита фотографът, французин по произход, който, макар и с цели десет години по-възрастен от Джеймс, все още се радваше на всичката си коса и на съпруга с тридесет години по-млада от него (ако се вярваше на гримьорната).
— Не — просъска Джеймс през стиснати зъби.
— Но скоро ще бъдете, не? — продължи фотографът. — Иначе издателят ви не би се изръсил за мен. — Свали фотоапарата си и направи знак на гримьорката, която кръжеше в близката далечина. — Много е скован. Като труп. Не мога да правя снимки на труп! — Последното изрече по посока на Джеймс, който се ухили сконфузено. — Трябва да направим нещо! Анита ще ви помогне да се отпуснете.
Гримьорката се приближи зад Джеймс и постави ръце на раменете му.
— Добре съм — опита се да протестира той, когато младата жена заби пръсти в гърба му. — Женен съм! Наистина! Жена ми надали ще одобри!
— Да виждате някъде жена си в това студио? — попита Анита.
— Не, ама…
— Шшшшт! — скастри го гримьорката.
— Виждам, че не сте свикнали да получавате внимание от красиви млади дами — отбеляза фотографът. — Но ще се научите! Когато станете прочут, жените ще ви се лепят като мухи на мед!
— Надали — промърмори Джеймс.
Фотографът и гримьорката се засмяха в един глас. Смехът бе подет и от всички останали в студиото. Джеймс почервеня като домат. Внезапно отново бе на осем години. Играеше в кварталния отбор на детската бейзболна лига и вече за трети път бе оставил топката да мине между краката му. „Виж какво, мой човек — се бе опитал да му помогне треньорът, докато зрителите го прогонваха със смях от терена. — Всичко е във визуализацията! Трябва да си представиш, че си победител! И тогава наистина ще станеш такъв!“ През останалата част от мача Джеймс бе седял на скамейката с насълзени очи и течащ нос (тогава имаше сенна хрема), опитвайки се да „визуализира“ как извършва хоум рън. Но всичко, което виждаше, бе топката, търкаляща се между краката му отново и отново. И как баща му го пита: „Как мина, сине?“, а малкият Джеймс отговаря: „Не много добре“. „Пак?“ „Точно така, татко, пак!“ Така, още на осем, му беше станало ясно, че той никога няма да може да стане нещо повече от Джими Гуч — хлапето, което никъде не е на мястото си.
Джеймс вдигна очи. Фотографът се бе скрил зад фотоапарата си. Започна да щрака.
— Много добре, Джеймс! — изрече накрая. — Изглеждаш тъжен. Мечтателен. Одухотворен.
„Виж ти!“ — каза си Джеймс. Може пък тази работа със славата да не се окаже чак толкова лошо нещо.
Тази вечер Шайфър отново почука на вратата на Филип, надявайки се този път да го завари вкъщи. Когато той пак не отговори, почука на Енид.
— Филип? — провикна се отвътре Енид.
— Не е той. Аз съм, Шайфър!
— А, чудех се кога ще се сетиш за мен! — възкликна Енид, докато отваряше вратата.
— Знам, че нямам никакво извинение.
— Е, може пък да си решила, че съм мъртва!
— Сигурна съм, че Филип щеше да ми каже, ако е така — усмихна се Шайфър.
— Виждала ли си го?
— Само в асансьора.
— Срамота! И не сте излизали още на вечеря?
— Не сме.
— Това е заради онова проклето момиче! — възкликна възмутена Енид. — Знаех си, че ще се стигне дотук! Наел някаква въртиопашка да му прави проучванията, а сега дори е започнал да спи с нея!
— Ясно — кимна Шайфър. Макар че новината я свари неподготвена, тя се овладя, защото си спомни думите на Били. Да, той пак се оказа прав. Сви рамене, опита се да не покаже разочарованието си и добави: — Е, Филип ще си остане Филип!
— Е, човек никога не знае! Току-виж нещо го ударило внезапно по главата.
— Съмнявам се — отбеляза Шайфър. — Сигурна съм, че това момиче го намира за очарователен. Точно в това е разликата между момичетата и жените — момичетата ги намират за очарователни, а жените знаят истината!