Ана-Лиза се усмихна и отбеляза:
— Това правило трябва да е останало от епохата на джаза! А № 1 е построена малко преди края на купона тогава, нали? Не беше ли през 1927 година? Архитектът беше… — Направи пауза, давайки си вид, че се опитва да се сети, макар че вече знаеше цялата история на сградата наизуст. — Да, Харви Уайли Корбет, нали така? Точно неговата фирма е създала проекта и за Центъра „Рокфелер“, нали? Смятали са го за визионер, въпреки че идеята му за повдигнати тротоари в центъра на града се оказала неприложима.
— Впечатлена съм! — възкликна Грейс. — Смятах, че единствено аз в тази сграда съм наясно с историята й!
— О, ние с Пол се влюбихме в нея! — възкликна Ана-Лиза. — Ще дадем всичко, което зависи от нас, за да съхраним историческия облик на апартамента!
— Е — обади се Минди и изгледа поред Марк и Грейс, — смятам, че мненията ни съвпадат, нали? — Марк и Грейс ентусиазирано кимнаха. Шефката на борда се изправи, протегна ръка към гостите си и обяви тържествено: — Добре дошли на Пето авеню № 1!
— Мина лесно. Даже много лесно, не мислиш ли? — отбеляза Ана-Лиза, докато лимузината ги отнасяше обратно в хотела.
— Как биха могли да ни откажат? Не ги ли видя? Всичките са куковци!
— На мен ми се сториха съвсем нормални и почтени хора.
— Ами тази Минди Гуч? — изтъкна Пол. — Типичната кариеристка!
— Откъде си толкова сигурен?
— Такива като нея ги виждам непрекъснато. В офиса си.
— Но в твоя офис няма жени! — засмя се съпругата му. — Ако трябва да бъда по-точна, в бизнеса ви няма жени!
— Напротив, има — контрира я Пол. — И всички до една са като Минди Гуч! Сухи черупки, които цял живот се опитват да играят ролята на мъже. И естествено не успяват!
— Не бъди толкова безмилостен към хората, Пол! Пък и какво значение има за теб каква е тя? Вероятно повече няма да я видим!
По-късно в хотела, докато го чакаше да си измие зъбите, Ана-Лиза се зачете в правилника на № 1, който Минди бе подвързала в малко книжле, специално за нови обитатели.
— Хей, я чуй това! — подвикна му по едно време тя. — Оказва се, че разполагаме и със складово помещение! На подземния етаж! Има също така и паркинг!
— Така ли? — наостри уши Пол, докато се събличаше.
— Всъщност не съвсем. Става въпрос само за едно място за паркиране, в близкия подземен паркинг. Човекът, който ще го ползва, се избира на лотариен принцип, за една година.
— Трябва да го получим!
— Но ние нямаме кола! — изтъкна очевидното Ана-Лиза.
— Ще имаме! При това с шофьор!
Ана-Лиза остави книжлето настрани и игриво обгърна кръста му с крака.
— Не е ли страхотно? Почваме нов живот!
Съзнавайки, че тя иска секс, Пол я целуна набързо, а после се смъкна към вагината й. Сексът им беше малко скучен и винаги се състоеше от едни и същи движения. Няколко минути орална любов, през която Ана-Лиза стигаше до оргазъм, следвани от три минути истински акт. После Пол извиваше гръб и свършваше. Тя го задържаше за няколко секунди, като галеше гърба му. След не повече от минута той се претъркулваше от нея, отиваше до банята, обуваше си боксерките и се вмъкваше в леглото. Не беше кой знае колко вълнуващо, но все пак беше задоволително. Или поне що се отнася до оргазма. Ала тази вечер Пол очевидно мислеше за нещо друго, защото изгуби формата си.
— Какво става? — попита Ана-Лиза, като се подпря на лакът.
— Нищо — промърмори той и си обу боксерките. После започна да крачи напред-назад из стаята.
— Искаш ли да ти направя свирка?
— Не — поклати глава той. — Просто си мисля за апартамента.
— Аз също.
— Както и за онова място за паркиране. Защо трябва да се избира с лотария? И защо само за една година?
— Нямам представа. Очевидно такива са правилата.
— Но ние притежаваме най-големия апартамент в сградата! И плащаме най-много за поддръжка! Което ще рече, че би трябвало да се ползваме с неотменимо предимство!
Три седмици по-късно, когато Ана-Лиза и Пол Райе бяха вече подписали документите за собственост на апартамента, адвокатът на госпожа Хаутън се обади на Били Личфийлд и поиска да го види в офиса си.
Госпожа Хаутън можеше да си избере адвокат от някоя стара нюйоркска фамилия, но вместо това тя избра да повери правните си дела на Джони Лучии — висок, заядлив тип, израснал в Бронкс. Луиз бе „открила“ Джони по време на една официална вечеря, където той беше поканен като най-многообещаващият млад адвокат по онова време заради някакво дело на града срещу правителството по повод училищните субсидии. Джони беше спечелил и бъдещето му бе осигурено. Но то бе двойно подсигурено, когато госпожа Луиз Хаутън го нае като неин постоянен юридически представител. „Престъпниците в институциите са не по-малко от тези в гетото — обичаше да казва някога тя. — Никога не забравяйте, че порочните намерения се крият най-лесно под изискани дрехи!“