За щастие на госпожа Хаутън Джони Лучии не беше от изискано облечените, но след известно излагане на блясъка на парите и на хайлайфа той определено се бе превърнал в институция. Офисът му беше като музей на модерния интериор и съвременното изкуство — съдържаше два стола на Иймс, масичка от кожа от акула, а на стените висяха един Клее, един Декунинг и един Дейвид Сал.
— Трябва да се виждаме по-често! — обърна се Джони към Били иззад масивното си бюро. — Не служебно, разбира се. А както едно време на партитата. Съпругата ми все се оплаква, че не излизаме често. Но все не остава време! Предполагам, че за разлика от нас ти все още си на линия по събитията?
— Не толкова често, колкото някога — отбеляза Били отегчено. Напоследък този разговор се повтаряше всеки път, когато срещнеше някого, когото не беше виждал от цяла вечност и когото вероятно нямаше да види още толкова.
— Да, всички остаряваме — въздъхна Джони. — Тази година ще навърша шестдесет!
— По-добре да не започваме тази тема — каза Били.
— Все още ли живееш на старото място?
— Да, в долната част на Пето авеню — отговори Били. Искаше му се Джони да спре с празните приказки и да изплюе камъчето.
— Да — кимна адвокатът. — Ти живееше близо до госпожа Хаутън. Е, тя те обожаваше. И затова ти е оставила нещичко. — Изправи се и добави: — Настоя лично да ти го връча. Точно затова те извиках чак тук!
— Няма проблеми — усмихна се успокоен Били. — Винаги е приятно да те видя!
— Благодаря! — кимна адвокатът, надникна през вратата и извика на асистентката си: — Би ли донесла кутията, която госпожа Хаутън остави за Били Личфийлд? — Обърна се към госта си и допълни: — Опасявам се, че не е кой знае какво. Особено предвид парите, с които разполагаше.
Били нямаше никакво желание да обсъжда този въпрос. Не беше възпитано.
— И без това не съм очаквал нищо от нея! — отсече гордо той. — Приятелството й ми беше напълно достатъчно!
Асистентката се появи, понесла обикновена дървена кутия, която Били автоматично разпозна. Същинска нелепица, някога тази кутия бе заемала почетното място сред безценните сувенири върху бюрото на Луиз Хаутън.
— Дали има някаква стойност според теб? — попита адвокатът.
— Никаква. Само сантиментална. Тук тя си държеше само старите бутафорни бижута.
— Може би самите те струват нещо.
— Съмнявам се. Пък и да беше така, никога не бих ги продал!
Били прегърна с благоговение простата дървена кутия и напусна офиса на Джони Тучин. През целия обратен път с таксито той я държа на коленете си. Луиз Хаутън се гордееше изключително много с факта, че бе тръгнала от нулата. „Бяхме прости и мръсни селяни от Оклахома“ — казваше за семейството си. Кутията й беше подарък от първия й ухажор, който я бе изработил със собствените си ръце. Когато на седемнадесет Луиз напуснала родния дом, взела и кутията. Мъкнала я чак до Китай, където в продължение на три години работила като мисионерка. Пристигнала в Ню Йорк през 1928 година, за да търси пари за каузата си. Така се запознала с първия си съпруг — Ричард Стайвесънт, за когото се омъжила — за огромен ужас на семейството му и на целия нюйоркски елит. „Гледаха на мен като на невежо селянче, което не си знае мястото в живота — бе споделила тя с Били през един от дългите следобеди, които прекарваха заедно. — И бяха прави. Наистина не си знаех мястото. А докато човек отказва да си научи мястото, никой не може да предположи какъв ще бъде следващият му ход!“
Когато се върна в апартамента си, Били постави кутията на масичката и приседна до нея. Отвори я и извади оттам дълга огърлица от пластмасови перли. Дори и като безпарично момиче, Луиз бе имала стил. Шиела си е сама дрехите от парчета плат и ги е украсявала със стъклени мъниста, евтини тенекиени орнаменти и пера. Беше от малкото жени, които биха могли да накарат и най-простата дрънкулка да изглежда като скъпо бижу. Е, след като превзе Ню Йорк с гръм и трясък, вече нямаше нужда да носи бутафорни бижута. Постепенно се сдоби с легендарна колекция скъпи бижута, които държеше в сейф в апартамента си. Ала никога не забрави корените си, поради което обикновената дървена кутия с простите бижута стоеше винаги пред очите й. Понякога, когато присядаха в стаята й и тя преценеше, че никой не ги подслушва и наблюдава, двамата се отдаваха на детски игри и забавления — слагаха си някои от тях и се преструваха на други хора. И сега Били се изправи и като се обърна към огледалото над камината, уви пластмасовата огърлица около врата си и подбели очи. „Не, не! — би извикала Луиз през смях. — Приличаш на онази кошмарна Флоси Дейвис! Перлите не са за теб, скъпи! Какво ще кажеш за пера?“