Били се върна на дивана и започна внимателно да вади едно по едно простите бижута, разстилайки ги на масичката. Някои от тях бяха на по деветдесет години и вече се разпадаха. Той взе решение да увие всяко от тях в мека опаковъчна хартия, за да ги спаси от по-нататъшни повреди. После вдигна кутията с намерение да я сложи на собственото си бюро, където тя щеше да бъде последното нещо, което щеше да вижда преди лягане, и първото — при събуждане, и така щеше да пази спомена за Луиз жив. Но когато я вдигна, капакът падна с трясък върху пръстите му. Били отвори отново кутията и я огледа. Никога не я бе разглеждал празна и сега забеляза миниатюрно лостче в задната стена. Нищо чудно, че Луиз бе пазила тази кутия толкова дълго. Страхотно романтично — кутия с тайно отделение! Сигурно е била като магически уред за интелигентното четиринадесетгодишно момиче, подхранващо въображението си само с приказки.
Лостчето бе просто, изработено от бронз. Били го повдигна и с помощта на пиличка за нокти изтегли дървената стена. Да, вътре наистина имаше нещо — нещо, поставено в мека сива торбичка, завързана с черна панделка. Нямаше смисъл да очаква кой знае какво, защото, доколкото познаваше Луиз, вътре сигурно имаше заешко краче.
Развърза панделката и надникна в торбичката.
Онова, което зърна там, го накара да се запита дали няма да е по-добре веднага да завърже торбичката и да се престори, че никога не го е видял. Но любопитството му надделя и той бавно започна да разширява отвора й. Вътре го очакваха старо злато, смарагди и рубини, а в центъра — огромен, грубо обработен диамант. На големина предметът беше колкото разтворената му длан. Били се разтрепери от вълнение — чувство, към което бързо се добавиха смут и страх. Взе предмета и го отнесе до прозореца, където имаше възможността да го огледа по-добре. Не че този оглед му беше необходим — той вече бе напълно сигурен какво държи в ръката си. Кръстът на Кървавата Мери.
Действие второ
8
Енид Мърл често обичаше да казва, че не може да се сърди за дълго на никого. Имаше изключения, разбира се. Едно от тях беше Минди Гуч. Сега, когато я засечеше във фоайето, Енид съзнателно извръщаше глава, сякаш не я вижда. В буквалния смисъл на думата. Иначе, благодарение на Роберто — портиерът, който знаеше всичко за всички в тази сграда, следеше изкъсо всеки ход на Минди. Така разбра, че Минди си била купила кученце — миниатюрен кокершпаньол, както и че семейство Райе се надяват да си инсталират в апартамента климатици, обаче Минди била твърдо решена да не удовлетвори молбата им. „И наистина, защо всички напоследък са се втурнали да си слагат климатици?!“ — чудеше се Енид.
И макар че, що се отнасяше до Минди, Енид не възнамеряваше скоро да й прости, гневът й към семейство Райе бе разтопен от високите августовски температури. Най-вече защото намираше Ана-Лиза Райе — с нейната кестенява коса и интелигентни сиви очи — за интригуваща. По няколко пъти на ден Енид я засичаше на терасата, облечена в измачкана тениска и къси панталонки, очевидно почиваща си от разопаковането на багажа. Младата жена се облягаше на парапета и вдигаше глава с надеждата бризът да разхлади лицето й, после сваляше ластика от опашката си, разтърсваше коса и отново я вдигаше на върха на главата си. В четвъртък — най-горещият ден от годината (засега), Енид остави при Роберто бележка, която да бъде предадена на госпожа Райе.
Неизменно услужлив, Роберто лично отнесе плика с бележката за госпожа Райе. Когато й я подаде, направи не особено добре прикрит опит да надникне в апартамента. И макар да успя да зърне единствено второто фоайе и трапезарията, портиерът прецени, че без мебелите и килимите пространството изглежда още по-голямо и кънтящо. Ана-Лиза му благодари, затвори рязко вратата и после отвори плика. Вътре видя небесносиня картичка, в чийто горен край, със златни букви, беше гравирано името „Енид Мърл“. Под него пишеше: „За мен е удоволствие да ви поканя на чай. Днес от три до пет следобед.“