— Удоволствие — отговори скромно той. Потупа ръката й и добави: — За мен не се притеснявай, скъпа! Аз съм просто естет. И ако изкуството е единственото нещо, с което трябва да прекарам остатъка от живота си, от мен няма да има по-щастлив човек на тази земя! Всяко произведение на изкуството е уникално, създадено от една личност, от един ум, от една конкретна гледна точка. Поради което за мен то е единственият източник на успокоение в този свят на шаблоните и конфекцията.
— Нямах предвид това — поясни Ана-Лиза. — Питам какво ти плащат?
— Знаеш, че не обичам да говоря за финансите си — усмихна се Били.
Ана-Лиза кимна. Вече няколко пъти се бе опитвала да го заговори по този въпрос, но всеки път той бе променял темата. Все пак тя не се предаваше и затова сега каза:
— Били, просто трябва да знам! Иначе няма да е честно да хабиш толкова голяма част от времето си заради мен! Защото всеки труд се заплаща!
— Разбирам — кимна той. — За произведенията на изкуството вземам два процента комисиона. От дилъра — заяви и стисна устни.
Ана-Лиза си отдъхна. От време на време Били споменаваше за някоя продажба на стойност един милион долара, в която посредничил, така че сега, след едно бързо изчисление, тя разбра, че таксата му възлиза на двадесет хиляди долара.
— Значи вече трябва да си много богат, Били! — засмя се приятелски тя.
— Да бе! Толкова, че едва мога да си позволя да живея в Манхатън! — отвърна в същия шеговит стил той.
Когато влязоха в галерията, Били я отведе до снимката, отстъпи, скръсти ръце пред гърди и кимна одобрително.
— На пръв поглед много модерна, но с класическа композиция — майка с дете!
Снимката струваше сто хиляди долара. Усещайки в себе си познатия пристъп на вина заради незаслуженото си благосъстояние, Ана-Лиза веднага я купи. Плати с „Мастъркарт“, която, според Били, била най-подходяща за големи покупки, тъй като така можеш да спечелиш бонуси при пътуване със самолет. Не че някой от хората, способни да дадат подобна сума, се нуждаеха от бонуси — повечето от тях притежаваха частни самолети. Въпреки това, докато излизаше от галерията с изящно опакованата снимка под мишница, Ана-Лиза си напомни, че чрез тази покупка сложи в джоба на Били още две хиляди долара. Това беше най-малкото, което можеше да стори за приятел като него.
Лола седеше на дългия барплот, опасващ витрината на „Старбъкс“, и четеше статия, която беше извадила от интернет. В крайна сметка не бе успяла да събере сили да се завлече до библиотеката. Но подозренията й се оказаха основателни — щеше да бъде чиста загуба на време. Защо да си къса нервите по библиотеки, когато всичко, което я интересуваше, можеше да бъде открито и в интернет?! Намести очилата на носа си и се приготви да чете. На идване към „Старбъкс“ си бе купила чифт стъкла с черни рамки, за да изглежда по-сериозна, фалшивите очила изиграха ролята си. Докато четеше за маниакалния фанатизъм на кралица Мери по отношение на католицизма, някакъв загубеняк се намести до нея, отвори лаптопа си и започна да наднича в листите й. Лола даде всичко от себе си да не му обръща внимание — не вдигна глава от листите, преструвайки се на тотално погълната от текста. Доколкото успя да схване, съвременниците на кралица Мери я описвали като „крехка и болнава“, което в света на Лола означаваше „анорексичка“. Величието се оказваше нещо като фашисткия диктатор на шестнадесети век — за всяка своя поява пред народа се кипрела с всичките си бижута на стойност милиони долари, за да напомни на простолюдието за властта и богатството на католическата църква. Точно на това място Лола вдигна глава от четивото си и забеляза, че идиотът се е вторачил в нея. Сведе очи, но когато отново ги вдигна, той продължаваше да я гледа. Беше с червеникава коса и лунички, но се оказа доста по-готин, отколкото го бе взела на пръв поглед. Накрая той не издържа и я заговори:
— Имаш ли представа, че тези са мъжки?
— Какво? — изгледа го унищожително тя с поглед, който целеше да залее амбициите му с вряла вода още в зародиш.
Обаче идиотчето не се стресна.
— Очилата ти — поясни. — Това са мъжки очила. Истински ли са изобщо?
— Разбира се, че са истински — тросна се тя.
— Искам да кажа, с рецепта ли са или са просто за фасон? — изгледа я насмешливо той.
— Не е твоя работа! — сряза го тя и за всеки случай допълни: — Мисля, че ме разбираш!
— В днешно време всички момичета се надпреварвате да носите очила — продължи най-нахално той. — Но да знаеш, че веднага се разбира, когато са фалшиви! Иначе колко двадесет и две годишни момичета се нуждаят от истински очила? Очилата са за старците! Това е поредната ви превземка!