Най-сетне тя вдигна очи от листите си, облегна се и го изгледа предизвикателно:
— Е, и?
— Просто се чудех дали и ти си от онези фалшиви момичета. Защото приличаш на такава. Но може пък да си истинска!
— На теб какво ти пука?
— Защото ми се струваш готино парче! Ако благоволиш да ми кажеш името си, може и да ти оставя съобщение на фейсбука ти.
Лола го дари с арогантна усмивка и изрече натъртено:
— Благодаря, но вече си имам приятел!
— Да съм казвал, че искам да ти ставам приятел? Боже, вас, нюйоркчанките, наистина си ви бива!
— Ти си жалко копеле! — просъска тя.
— Може — сви рамене той. — Но погледни се само! Носиш дизайнерски дрехи в „Старбъкс“, косата ти е издухана, а тялото ти е намазано с лосион за тен. Сигурно е „Сити сън“. Нюйоркчанките са единствените, които избират този конкретен нюанс на бронзовото.
Лола се запита как е възможно този загубеняк да знае толкова много неща за изкуствения тен. Но реши да не се предава.
— А да си виждал себе си? — изгледа го презрително тя. — Носиш карирани панталони!
— Да, ама са маркови! Разликата е голяма!
Лола си събра листите и се изправи.
— Тръгваш ли си? — изгледа я хлапакът. — Толкова скоро? — изправи се и бръкна в джоба на идиотските си карирани панталони. Ако бяха поне „Бърбъри“, Лола можеше да го извини. Подаде й визитка, на която пишеше: „ТАЙЪР КОР.“ В долния десен ъгъл бе изписан и телефонен номер. — Сега, след като знаеш името ми, ще ми кажеш ли и своето?
— И защо да го правя?
— Ню Йорк е опасен град — поясни той. — А мен можеш да ме считаш за Жокера!
9
Няколко седмици по-късно Джеймс Гуч седеше в кабинета на своя издател.
— Днес книгите са като филми — тъкмо казваше Редмън Ричардли, махвайки пренебрежително с ръка. — Получаваш максималната доза публичност и реклама, преживяваш страхотна първа седмица, а след това изпадаш от класацията. Край с интереса към теб! Не е като в доброто старо време! В наши дни публиката иска нещо ново всяка седмица. От другата страна пък са големите корпорации. А на тях единственото, за което им пука, е цифрата под чертата. Непрекъснато натискат издателите да издават все нова и нова продукция. И това им помага да се изживяват като много велики. А всъщност са само едни гадни хиени — имам предвид, корпорациите. В крайна сметка онова, което вършат, е по-гадно дори и от правителствената пропаганда.
— Ъхъ — промърмори Джеймс.
Огледа с тъга огромния офис на Редмън Ричардли. Старият му офис се намираше в една къща в Уест Вилидж и беше пълен с ръкописи, книги и изтъркани ориенталски килими, които Редмън беше донесъл от къщата на баба си от дълбокия Юг. Имаше също така и една стара, изтъркана жълта кушетка, на която можеше да седнеш и докато си чакаш реда, да разглеждаш списания или да оглеждаш хубавите момичета, които влизаха и излизаха от кабинета му. В онези години Редмън беше сред най-великите. Публикуваше нови таланти и нетрадиционна литература, а писателите му се подготвяха да станат бъдещите гиганти на словото. Редмън караше хората да вярват в издателския бизнес — но това беше докъм 1998, когато започна настъплението на интернет.
Сега Джеймс погледна над рамото на Редмън към огромния прозорец. От него се откриваше гледка към река Хъдсън, но дори и панорамата не бе в състояние да компенсира студената, безлична атмосфера на кабинета.
— Нещата, които днес публикуваме, са просто продукти за развлечение — продължи размислите си Редмън. Поне не бе изгубил способността си на дървен философ, което си бе успокояващо. — Оукланд е перфектният пример за това! Вече не е велик, но какво от това?! Продължава да продава сценариите си, които дори и за него, не са чак толкова много. Но пък така стоят нещата при всички нас. — Размаха ръце и възкликна: — Днес няма изкуство! Едно време художествената литература се считаше за изкуство, но вече не е така! Добра, лоша — няма значение. Единственото, от което се интересува публиката, е темата. „За какво се разказва?“ — питат те. „Има ли значение? — отговарям аз. — Книгата е за живота!“ Всички велики книги са само за това — за живота! Обаче тях въобще не ги интересува! Държат да знаят каква е темата. Независимо дали е за обувки или за отвлечени бебета, все тая — те настояват да я прочетат. А ние не можем така, Джеймс! Не можем, дори и да искахме!