— Така е, не можем — съгласи се Джеймс.
— Ама, разбира се! Та, какво исках да кажа… Да! Е, ти си написал страхотна книга, Джеймс, истински роман, но искам отсега да те предупредя, за да не се разочароваш! Че ще влезем в списъка на бестселърите, това е ясно! Но относно това колко време ще останем там, това вече е друг въпрос…
— За мен няма значение — отвърна спокойно Джеймс. — Не съм написал книгата си, за да продавам хиляди екземпляри. Написах я, защото историята трябваше да бъде разказана. — „И няма да позволя да се заразя с цинизма на Редмън“ — допълни мислено. — Все още вярвам в публиката. Читателите ще схванат разликата. И ще си купят най-доброто! — натърти той.
— Не искам да те гледам как ти се къса сърцето! — предупреди го повторно издателят.
— Виж какво, аз съм на четиридесет и осем години. И имам четиридесетгодишен опит с късане на сърцето!
— Това е добре — кимна Редмън. — Така де, от наша гледна точка е добре. Та двамата с агента ти си поговорихме и решихме, че ще бъде най-добре да го научиш от мен. И сега следва най-главното! Предлагам ти аванс от един милион долара за следващата ти книга! Да, корпорациите могат да бъдат лоши, но могат също така да бъдат и добри. Те разполагат с пари — много пари, които аз възнамерявам да похарча!
Джеймс беше толкова шокиран, че не можа да помръдне и пръст. Правилно ли беше чул? Един милион долара?
— Това е една трета от договора, която получаваш още сега — продължи Редмън, сякаш всеки ден раздаваше аванси от един милион долара. — Та с тези пари и другото, което ще получим от „Епъл“, смятам, че годината ти се очертава като много добра!
— Страхотно! — смотолеви Джеймс. Нямаше представа как трябва да реагира. Дали да не скочи и да се разтанцува?
Обаче Редмън беше стожер на спокойствието.
— Какво смяташ да правиш с толкова много пари? — подхвърли небрежно.
— Ще ги спестявам. За висшето образование на Сам — отговори Джеймс.
— Да, тъкмо ще стигнат — кимна одобрително Редмън. — Та колко е един милион? Нищо работа! Шест-седемстотин хиляди долара, като приспаднеш данъците… Мамка му! … А онези типове от Уолстрийт си купуват картини на Пикасо за по петдесет милиона! — възкликна възмутено и махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони реалността. — Както и да е. Сигурно е от новия световен ред — допълни с въздишка.
— Сигурно — съгласи се Джеймс. — Но пък това не ни пречи да продължаваме да преследваме мечтите си, нали? Например да си купиш дребна яхтичка и да отпрашиш за Карибите за година-две!
— Това не е за мен! — отсече Редмън. — Само за два дена ще се отегча! Не мога да понасям почивките! Аз съм дете на града!
— Разбирам — кимна Джеймс и го изгледа. Да, Редмън беше голям късметлия, че знае какво иска. За разлика от него Джеймс, който нямаше никаква представа какво да си поиска.
— Ще те изпратя — отбеляза издателят и се изправи. Внезапно се смръщи и постави ръка на бузата си. — Проклет зъб! Вероятно поредният за умъртвяване! А твоите зъби как са? Невероятна е тази работа — остаряването. И много трудна — точно както разправят. — Когато излязоха от кабинета му, се озоваха сред лабиринт от преградени работни пространства. — Редмън го поведе между тях и продължи, вече възвърнал обичайната си самоувереност. — Но иначе си има и редица предимства! В средната възраст нищо не може да ни изненада, защото вече сме го преживели. Нищо ново под слънцето. Единственото, което се променя непрекъснато, са технологиите.
— От които нищо не разбираме — допълни мрачно Джеймс.
— Глупости! Всичко си е все същите копчета! Трябва само да знаеш кое точно да натиснеш!
— Като например паник бутона, който ще взриви света ли?
— Него не го ли дезактивираха? — изгледа го изненадан Редмън. — Абе, що не вземем да си спретнем една нова студена война? Колко си ни беше добре! Студената е за предпочитане пред горещата! — Натисна бутона за асансьора.
— Човечеството е тръгнало назад — отбеляза Джеймс и точно в този момент асансьорът пристигна и той влезе.
— Много поздрави на семейството! — извика Редмън с искрен ентусиазъм и точно тогава вратите се затвориха.
Поздравите, които изпрати Редмън, бяха крайно необичайни. Преди десет години той никога не би се сетил, че човек би могъл да има и семейство. Но тогава той си лягаше всяка вечер с различна жена, пиеше и се друсаше с кокаин. Години наред хората предричаха, че някой ден с Редмън ще се случи нещо много лошо — на пръв поглед го заслужаваше, макар че никой не можеше да поясни точно какво. Клиника за наркомани? Или внезапна смърт? Ала ето че с Редмън не се случи нищо лошо. Вместо да влезе в клиника за наркомани, той се спусна в новия си живот като женен мъж и баща с лекотата на опитен скиор. Джеймс така и не разбра как стана това, но бе повече от сигурен, че Редмън може да служи само за пример за всеки мъж. Защото щом той е в състояние да се промени, защо тогава и други да не го сторят?!