„Вече разполагам с пари!“ — каза си Джеймс. Трябваше му време, за да свикне с тази мисъл. И изведнъж усети как потреперва. Не разбра дали е от новината или от хладния септемврийски въздух. Добре че поне есента в Ню Йорк беше нормална. Имаше нещо успокояващо в това да знаеш, че нещата постепенно се връщат в ритъм. Това беше знак, че животът продължава така, както досега.
Но дали ще бъде така — сега, когато вече разполага с пари? Докато вървеше покрай витрините на магазините в долната част на Пето авеню, предлагащи мечтата на човека от средната класа — шарени сервизи в остъклени шкафове, — той си напомни, че всъщност парите му не са чак толкова много. Не биха стигнали дори и за едно миниатюрно студио в този велик и скъп метрополис. Но все пак си бяха нещо. Бяха нещо, което автоматично го изваждаше от най-кошмарния списък на света — този на неудачниците.
На пресечката с Шестнадесета улица мина покрай „Пол Смит“ и просто по навик се спря, за да разгледа витрината на този изискан магазин. Дрехите на „Пол Смит“ бяха символ на статус в този град — изборът на заможния, финансово стабилен мъжкар. Преди много години, за Коледа, Минди му беше купила риза от „Пол Смит“ — тогава, когато все още се гордееше с него и очевидно смяташе, че си струва разхищението. Но сега, докато съзерцаваше чифт великолепни кадифени панталони, Джеймс осъзна, че за първи път през живота си можеше да си позволи да си купи нещо от този магазин. Това ново усещане го вдъхнови дотолкова, че той се обърна, насочи се към входа и влезе.
Едва прекрачил прага на магазина, и телефонът му иззвъня. Беше Минди. Разбира се.
— Какво правиш? — попита подозрително тя. Божичко, дали не го наблюдава?
— Пазарувам — отговори той.
— Ти? Пазаруваш? — извика тя с изненада, която подозрително граничеше с презрение. — И какво по-точно?
— Намирам се в „Пол Смит“.
— Надявам се, че не смяташ да си купуваш нещо от там, нали? — повиши глас жена му.
— Може и да го направя.
— Не можеш да си го позволиш! Този магазин е прекалено скъп за теб! — предупреди го тя.
До този момент Джеймс си мислеше да й звънне, за да я зарадва с добрата новина, но сега за огромна своя изненада установи, че предпочита да я задържи за себе си.
— Кога смяташ да се прибираш? — попита Минди.
— Скоро.
— Как мина с Редмън?
— Добре — отговори Джеймс и затвори.
Поклати глава. И той, и Минди притежаваха пестелив, пуритански подход към парите. Може би от страх, че някой ден могат да свършат. Може би поради разбирането, че парите не трябва да се пилеят. Но Джеймс бе наясно, че отношението към парите е наследствено. Ако родителите ти са се страхували за парите си, и ти също започваш да се страхуваш. Минди произхождаше от средната класа на Нова Англия, където се считаше за неблагоразумно да харчиш много пари. Джеймс пък беше дете на имигранти, които бяха принудени да правят големи икономии, за да го изхранят и изучат. Родителите му бяха успели да оцелеят в Ню Йорк единствено благодарение на спестовността си и от това, че нямаха нужда от външния блясък, за да подхранват егото си. Но може би не спестовността е решението. Защото въпреки пословичната си пестеливост нито той, нито Минди можеха да се похвалят с кой знае какво самочувствие.
Достигайки до този извод, Джеймс се огледа и се насочи към изложените дрехи. Докосна едно фино кашмирено сако и въздъхна. Досега не бе имал представа какво е да разполагаш с пари. Липсата на лични средства го бе държала залепен за полата на Минди. Той го знаеше, бе наясно с този факт от години — години, през които ту го отричаше, ту се оправдаваше, ту се срамуваше от себе си, ала най-много се срамуваше от факта, че никога не стори нищичко, с което да го избегне. Оправдаваше се, че е роден за по-висши цели, като например голямата литература. И нямаше нищо против да пожертва дори мъжествеността си за този свой идеал. Утешаваше се с почтената цел на борбата си.