Разговорът за бизнес очевидно не се понрави на Лола и тя отсече:
— Скъпи, ако няма да купуваме нищо оттук, може ли да отидем до „Прада“?
— Разбира се! До скоро! — махна Филип на Джеймс.
— До скоро!
Двамата тръгнаха към вратата на магазина, но за огромна изненада на Джеймс, Лола най-неочаквано се обърна и му подвикна:
— Трябва да си купиш това сако! Много ти ходи!
— Ще го купя! — кимна щастливо той.
Плати на касата и когато се върна на щанда, завари продавача да подготвя сакото за слагане в чанта с емблемата на магазина.
— Не си правете труда! — извика Джеймс, озарен от една идея. — Веднага ще го облека!
Този следобед стилистката Норийн Нортън се появи в апартамента на Ана-Лиза за третата им среща. С удължената си коса, перфектния си деликатен грим и безспорно енциклопедичните си познания за най-актуалните чанти, обувки, дизайнери, екстрасенси, треньори и козметични процедури Норийн караше Ана-Лиза да се чувства адски неудобно. Още при запознанството им тя бе уведомила клиентката си, че прякорът й е „Енергизиращото зайче“ — енергия, която ако се съдеше по блясъка на очите й, най-вероятно черпеше от наркотиците. Норийн не спираше да говори. Независимо колко пъти Ана-Лиза се опитваше да си напомни, че стилистката е жена, обикновено човешко същество, Норийн винаги успяваше да я убеди в противното.
— Днес разполагам с нещо, за което всяка друга жена ще ти завиди! — обяви тя, щракна с пръсти и се обърна към асистентката си Джули. — Златното ламе, ако обичаш!
— Златното костюмче, нали? — попита Джули. Беше крехко момиче с къдрава руса коса и поглед на гърмян заек.
— Да — кимна Норийн с престорено спокойствие. В отношенията си със своите асистентки тя винаги се намираше на ръба. Но когато се обърна към Ана-Лиза, демонстрира единствено търпението на търговец, предлагащ стоката си на изискана дама от висшето общество.
Джули вдигна пластмасова закачалка, на която висяха миниатюрно златисто сако и също толкова миниатюрна златиста поличка.
Ана-Лиза ококори ужасено очи и извика:
— Не мисля, че на Пол ще му хареса!
— Слушай сега, миличка! — заяви Норийн. Приседна на ръба на спалнята с балдахин, съвсем наскоро доставена от Франция, потупа мястото до нея и отсече: — Трябва да поговорим!
— Така ли? — обади се неуверено Ана-Лиза. Нямаше желание нито да седи до стилистката, нито да слуша поредната й лекция. Досега се бе насилвала да я търпи, но днес не беше в настроение за това.
Извърна поглед от Норийн към Джули, която продължаваше да държи закачалката като помощничка в телевизионна игра. Ръката й сигурно вече едва издържа. Ана-Лиза я съжали, грабна тоалета и се насочи към банята, за да го пробва.
— Много си срамежлива! — подвикна след нея Норийн.
— Какво? — надникна Ана-Лиза.
— Много си срамежлива. Защо се преобличаш в банята? Трябва да го правиш тук, за да мога да ти помогна! Няма да видя нищо, което да не съм виждала и преди!
— Добре — кимна Ана-Лиза и затвори вратата.
Обърна се към огледалото и се смръщи. Как можа да позволи да бъде въвлечена във всичко това? В началото й се струваше добра идея — да си наеме стилистка. Били каза, че днес всички го правели, с което, разбира се, имаше предвид всички с пари и обществено положение, които често попадат в обектива на камерите. По негово мнение това бил единственият начин да се сдобиеш с най-хубавите дрехи. Но ситуацията беше започнала да излиза от контрол. Норийн непрекъснато й се обаждаше, изпращаше й имейли с прикрепени файлове на дрехи, аксесоари и бижута, които била снимала, докато пазарувала или докато разглеждала поредния дизайнерски шоурум. До този момент Ана-Лиза нямаше никаква представа, че съществуват толкова много стилове. Оказваше се, че имало не само пролетна и есенна модна линия, но също така и за почивки, морски круизи, летни ваканции и Коледа. Всеки сезон изисквал своя собствена визия, а придобиването на тази визия налагаше планиране, достойно да сложи в джоба си дори военен заговор. Дрехите трябваше да бъдат избирани и поръчвани месеци напред, защото иначе щели да свършат.
Сега Ана-Лиза вдигна ламето под брадичката си и си каза: „А, не! Това вече е много!“
Но вероятно вече всичко бе станало твърде много. Въпреки напредъка й с обзавеждането на апартамента Пол си оставаше все така нещастен. Лотарията за паркинга бе проведена и спечелилият мястото не бе той. Към това разочарование се прибави и писмото на Минди Гуч, с което тя официално ги информираше, че молбата им за вградени климатици се отхвърля.