Седнала в офиса си, Минди написа: „Защо измъчваме съпрузите си? Това необходимо ли е или е неизбежна последица от вроденото ни разочарование от противния пол?“ Отпусна се в стола си и огледа със задоволство написаното. Влогът й се оказа много успешен. През последните два месеца бе получила 872 имейла, в които хората я поздравяваха за куража й да говори по теми, считани доскоро за табу, като например дали жената има някаква нужда от съпруг, след като й е направил деца. „Всичко се свежда до вечния екзистенциален въпрос — продължи да пише тя сега. — Но бидейки жени, на нас не ни е позволено да си задаваме екзистенциални въпроси. От нас се очаква да бъдем благодарни за онова, което имаме, а ако го нямаме, автоматично ни нарочват за неудачници. Не можем ли обаче да си вземем почивка от натрапеното ни щастие, за да си признаем, че въпреки всичко, което уж имаме, се чувстваме празни? Какво лошо има в това да усещаме, че нещо ни липсва и че животът ни няма смисъл? И вместо да се самосъжаляваме, не можем ли да признаем на глас, че това не е нормално?“
Избра същия несантиментален начин, за да изложи мислите си за мъжете и връзките с тях. В заключение написа, че бракът е като демокрацията — не е идеален, но все пак е най-добрата система, с която жените разполагат на този етап от развитието на човечеството. И със сигурност е по-добър от проституцията.
Препрочете уводното изречение на седмицата и се замисли какво иска да каже по-нататък. Писането на блог приличаше на ходенето на психоаналитик — принуждаваше те да направиш разбор на истинските си чувства. Но същевременно бе по-добро от психосеанс, защото ти предоставяше възможността да се взираш в себе си пред очите на няколко хиляди души, а не само на един. Освен това — и както сочеше нейният скромен опит — психоаналитикът обикновено придрямваше и чакаше края на срещата, за да си вземе парите. „Дадох си сметка, че тази седмица съм прекарвала минимум по тридесет минути на ден в заяждане с моя съпруг — продължи да пише тя. — И защо? Резултат — нула.“ Вдигна глава и видя, че асистентката й стои пред бюрото й и я чака.
— Имаш ли уговорена среща с някой си Пол Райе? — попита момичето, сякаш Пол Райе бе някакъв предмет. Улавяйки изненадата в очите на шефката си, допълни: — И аз така си мислех. Е, ще накарам охраната да го изгони.
— Недей! — побърза да я спре Минди. — Той е мой съсед! Покани го!
Обу си обувките и се изправи. Огледа се, приглади си полата и изпъна блузата, над която бе облякла вълнена жилетка. Жилетката със сигурност не беше секси, но тя се запита дали няма да бъде твърде очевидно, ако я махне. Но после осъзна, че се впряга — че откъде Пол Райе ще знае дали е носила жилетката цял ден или не?! Съблече я. Седна изискано на стола зад бюрото си и разбухна косата си. После разрови чекмеджето, откри някакъв забравен гланц и мацна с него устните си.
Точно в този момент Пол Райе се появи на прага на офиса й. Беше облечен в красив, шит по поръчка костюм, с колосана бяла риза. Изглеждаше скъп и аристократичен. По-скоро като изтънчен европеец, отколкото като откачен, изпоцапан с мастило математик. Не че математиците вече се цапаха с мастило — нали вече всички работеха с компютри!
Минди се изправи и се приведе над бюрото си, за да се здрависа с него.
— Здравей, Пол! — поздрави. — Не те очаквах! Заповядай, седни! — И направи знак към малкия фотьойл пред бюрото си.
— Не разполагам с много време! — отсече Пол и демонстративно вдигна ръка, за да покаже златния си „Ролекс“. — Точно седем минути! Което е времето, необходимо на шофьора ми да обиколи и да се върне.
— Не и в четири и половина следобед — изтъкна Минди. — В тези задръствания ще му трябват най-малко петнадесет минути!
Пол Райе я изгледа с присвити очи, но не каза нищо.
Минди се притесни.
— Какво мога да направя за теб? — попита накрая.
Още при първата й среща с Пол незнайно защо реши, че е влюбена в него. Стори й се секси. Минди открай време си падаше по гениални мъже, а Пол Райе със сигурност беше такъв — в своята област. Освен това имаше и много пари. Не че парите имаха голямо значение, но мъжете, които ги печелиха с купища, бяха винаги интересни.
— Да ми разрешиш климатиците! — отговори той направо.
— Не мога, Пол! — отсече Минди и дори в собствените си уши прозвуча като неотстъпчива даскалица. Но въпреки това се облегна в стола си, усмихна се и допълни: — Мисля, че писмото ми беше достатъчно изчерпателно. № 1 е историческа сграда. Поради което на никого от нас не се позволява да променя фасадата й! По никакъв начин!